Развитието, благоустройството и социалната кохезия са много вълнуващи и важни неща. Структурният диалог също. Човек, разбира се, увлечен в ежедневието, рядко си дава сметка за това.

Вчера с Лъвчо и Кубрат пътувахме по пътищата на Родината. “Опознай Родината, за да я обикнеш”, казват. Така че се бяхме отправили на обикновено пътуване нанякъде.

Пътят, по който бяхме поели, е известен с това, че има керемидка на всеки няколко километра. Хубава почва, рекички, хем поле, хем планина – с две думи, условията за благоустройство, кохезия и структурен диалог очевидно са налице наоколо.

Оказах се прав – на входа на една от по-малките керемидки имаше грамадна табела с името, номера и важността на някакъв европейски проект.

– Сигурно спазват основния принцип на туризма, – предположи Кубрат. – И да нямаш какво да покажеш, сложи табела и все нещо ще върже.

Засмяхме се. И действително, табела имаше, но проект не се виждаше никакъв. Стандарните ниски оградки, поразбит път, двама човека и лек мирис на тор.

Видяхме обаче, че улиците имаха нови, еднотипни табелки във формата на стрелки. Като в европейска столица – пипнати, с различни орнаменти по тях и на стълбове от ковано желязо. Малко – защото улиците бяха всичко на всичко десетина – но пък разкошни.

По-нататък в керемидката, на двеста метра сиреч, проектът се разкри в цялата си прелест. Сигурно това беше центърът на населеното място – имаше си превъзходна малка църква, китна градинка и нова-новеничка площадка за игра, на която седяха две деца на видима възраст 12-13 години. Друг живот не се виждаше.

– Е, браво на хората! – похвали Лъвчо. – Тук изгледите за социална кохезия са многообещаващи.

Кубрат го погледна накриво, докато въртеше волана, и каза:

– Хич не ми говори. Тук са си добре, явно са под хиляда души население. За тях проекти може. За тия над седем хиляди също може. В моето родно градче не може например. Ние сме 1002-ма и миналата година не ни разрешиха да възстановим медицинския кабинет.

– Много тъпо, – отговори му Лъвчо. – Хората сигурно са много ядосани.

– Не знам, повечето май не разбраха нищо. А кметът вика “Абе, важното е да сме живи и здрави.” Иначе е симпатичен човек, и борбен при това. Сам написа проекта, понеже даскалът го нямаше по това време. Жалко за труда му, нахалост отиде.

Излязохме от керемидката смълчани. Явно е сложна тази работа с проектите. Но какво да правиш, развитието, благоустройството, социалната кохезия и структурния диалог си искат своето.

Малко по-нататък видяхме някакъв изоставен… комплекс ли беше, поделение ли, не знам. Обаче порутено, разградено, а тук-таме сред постройките се виждаше някакво гето, някакви деца тичаха. Изглеждаше мръсно и страшно. Стана ми жал за хората – сигурно и там бяха над хиляда души население, иначе досега да се бяха благоустроили.

– Като си говорим за проекти – започна Кубрат с по-ведър тон – Една приятелка ми разправя как веднъж някакво нейно гадже й посветил европейски проект за пчеларство. Романтичен бил значи, и много влюбен в нея, та проектът носил нейното име – сигурно като акроним, те са много вървежни в проектите. Кошери щял да купува, и макар че си имал, одобрили му проекта. Имало и нещо за съдаване на работни места, ако правилно помня. Те вече не са гаджета де, голям кретен излязъл онзи. И пчеларството не потръгналол обаче проектът си стои. Табелата също.

Продължихме си по пътя. Чудно пролетно време. Слънцето печеше над плодородната почва. И то се опитваше да помогне за благоустройството – според силите си.