По принцип, докато е из града, е много рисковано на човек да му се приходи по голяма нужда. Тоалетните са ужасно мръсни, но за сметка на това – две. Пък по заведенията береш я срам, я откази. В такова положение “От трън, та на глог” звучи добре само в гората. И понеже всеки отруден човек е наясно с този риск, гледа първата му работа след ставане да бъде освободителна и превантивна, каквото и да струва.

Но всичко това е “по принцип”, а за извънредните случаи никой никога не може да бъде докрай подготвен. Тогава нещата опират до чисто умение – комбинативност, а понякога и до физическа издържливост.

И ето, че вчера по обяд ми се наложи да сляза бързо и непредвидено от трамвая и да се завтичам към най-близката обществена тоалетна. За щастие, бях в единия от двата района на града, които разполагат с такава. Щастието ми обаче свърши дотук.

В такива моменти математиката не е силната ми страна, особено след като разполагах само с шепа жълтици и банкнота от 20 лв. Да речем обаче, че възрастният мъж на “касата” е свикнал с хорското страдание и контрира аритметиката с емпатия.

Секунда по-късно вече седях на тоалетната чиния, упражнявайки фин контрол върху перисталтиката си, и се взирах трескаво в гигантските пролуки под и над вратата. Лека-полека нещата започнаха да се нормализират, от което добих способност, както ми е присъщо, да поразсъждавам върху социално-политическите особености на ситуацията.

Табелата “60 ст.” още стоеше пред очите ми. Какво значеше това? Нали е обществена тоалетна? За какво плащам в една обществена тоалетна?

В размисли върху този проблем прекарах следващите трийсетина минути. Отличното ехо, тежкият въздух и надписът “Правя сврки 0886ХХХХХХ” само допринесоха това да бъде, вместо класическо философско съзерцание, едно почти пълно включено теренно изследване. Тепърва щях да разбера, че разговори с единствения постоянен обитател нямаше да ми се наложат. Другите без това бяха трудни за разговор.

И така, за какво плащам в една обществена тоалетна? И на второ място, защо 60 ст.? Рационализирането на травмата, казват психолозите, помага за нейното преодоляване.

Да започнем с очевидното: никъде около входа на тоалетната нямаше рекламна табела, обозначаваща фирма и частна собственост. Да речем, “ЕТ Лекота 2006” или ако е някой по-крупен предприемач с чуждестранни акции, например, “Relief Ltd.” В тези случаи всичко би било ясно – имаме некоректно предлагане, което трябва да се отнесе към Комисията за защита на потребителите, понеже не става ясно на кого се плаща за услугата. На фискалния бон можеше и да пише, но след стореното добро човекът не заслужаваше да му създавам главоболия. А и тоалетната хартия е хем по-практична, хем по-евтина от ролките за касов апарат. Материално отговорно лице не се виждаше никъде, но вероятно с такава услуга трябваше да проявя разбиране.

По-различно би било, ако теренът е обществен – например, на общината – а сградата, с всичките ѝ прилежащи съоръжения, е отдадена на концесия на частен собственик. От страна на общината това би бил много хитър ход – докато частникът събира пари и фекалии, тя събира само пари. Проблемът е, че нашата официална власт проявява подобна далновидност само по лични въпроси, така че, освен ако няма някаква друга уловка, е по-вероятно с частника да са в разменени роли.

Съвсем интересно би било, ако обществената тоалетна е все пак изцяло обществена. Но това щеше да значи истинска грижа за благосъстоянието на гражданите само ако ги нямаше тези проклети 60 ст. Защото, какво, зорлем лишават от гражданство хората без 60 ст. или по-лошо – тези само със 100 лв. на цяло.

Другият вариант е общината да има проект по Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”, може би за превенция на стряскащата тенденция България да е на челните места по рак на дебелото черво в Европа. В този вариант шейсетте стотинки може би са заради собствения принос, който общината трябва да има в проекта. Пък бюджетът за здраве, знаем, се свива постоянно. А и гражданите трябва да се научат да поемат отговорност за делата си, били те и клозетните такива. 45 години по голяма нужда на държавни разноски стигат.

Гръмовен залп от съседната кабинка ме изкара от безизходицата на въпроса каква е формата на собственост върху обществената тоалетна. А и в забързаното ежедневие човек трябва да върши тези работи без да се мотае, както правех аз. Добре, че колегите още не бяха решили да ме търсят.

Но така и така още бях на терен, имах нужда все пак да разгадая мистерията на шейсетте стотинки. Защо толкова и за какво?

Каквато и да беше собствеността, зад тази цена трябваше да стои някакъв бизнес план с всичките му сложности – продукти и услуги, маркетинг и финансова стратегия, планове за устойчивост и всичко.

Тоалетната съвсем не беше достатъчно софистицирана на вид, за да бъде устойчива. А и устойчивостта, както гласи модерната парадигма, значи благоденствие за хората, за икономиката и за околната среда. На това място благоденствието щеше да трае сравнително кратко, ако човек не пипаше много внимателно. От гледна точка на икономиката, ако тоалетната е общинска и бидейки една от само две, едва ли представлява основен стълб. За околната среда ползите също изглеждаха съмнителни, освен ако човекът на входа не му трябваше тор направимер за гигантска градина или не беше акционер в предприятието. Или поне хитър общински съветник.

Също, помислих си, докато изтъргвах внимателно последните остатъци тоалетна хартия от рулото, тоалетните трябва да са последното нещо на планетата, което се нуждае от маркетингова стратегия. Неща за ядене, ако можеш да си го позволиш – много, и рекламата е разбираема. Но, така да се каже, нишата от обратната страна на пазара не са обществените тоалетни, а лекарствата без рецепта за газове или диария. Освен ако не са плътно една до друга, тоалетните определено нямат нужда да ме убеждават да ги избера и ползвам.

Но в крайна сметка, какво предлага една обществена тоалетна? Иновация, свързана с предлагане на продукт все още не съм виждал, но услуга – със сигурност. Накратко излиза, че обществената тоалетна е посредник между крайния потребител и водопречиствателните станции. Досега не се бях замислял, че последните също трябва да изкарват по някой лев

Приключих всички приготовления около напускането си, отворих вратата, встъпих в малкото коридорче край кабинките и бавно се огледах. Шейсет стотинки…

Колко човека посещават това място на ден? 100? Това биха били само 60 лв. 1000? Това е малко по-сносен приход. Но пак е малко, и въпреки оставяните следи остава слабо вероятно.

Каквото и да калкулирах – вода, тоалетна хартия, сапуни, заплата за човека – печалбата от подобно място изглеждаше дълбоко съмнителна. Възможно ли е да работи на загуба, трупайки дългове и планини от фекалии? Такова положение на нещата ми се стори много вероятно…

На излизане потупах съчувствено касиера по рамото и съпроводен от объркания му поглед, закрачих обратно към трамвайната спирка.

Ходех бавно и разсъждавах. Освобождението от драстичния дискомфорт и свързаните с това градски трудности само в половин час бяха заместени от непреодолимо терзание за общото благо. Уви, надарените духом са обречени на такава вечна тревожност и никой въпрос, колкото и органичен или ежедневен да е той, не може да бъде изключение.

Бях напълно озадачен от факта, че, въпреки внимателните ми разсъждения и огледи, моделът “обществена тоалетна” остана загадка за мен. Нима възможностите за безпрепятствено освобождаване на гражданите от мъчителните нужди на тялото са нещо толкова тривиално за властта и бизнеса, та не заслужава и капка внимание и осигуреност за всички? Нима никой не е прозрял в тази ключова публично-частна сфера на живота дело от взаимен интерес?

Защо хората да плащат за ползване на тоалетна, а не обратното – тоалетните да плащат на хората за ползване на тоалетната? Това ще бъде устойчивост от ново измерение (хоп, готово послание пред инвеститорите)!

Устойчивост за хората! Не просто всеки ще може да си позволи ходене до тоалетна в града. Нещо много повече – всеки ще печели от ходенето до тоалетна в града! Всяка сутрин граждани от Бусманци до Войнеговци ще стискат до централните части и ще се тълпят, за да изкарат по някой лев. И никой няма да бъде унижаван да бъде лишен от гражданство по този начин.

Устойчивост за икономиката! Несъмнено, предприятието ще генерира такива печалби, че бързо ще бъде купено от някоя мегакорпорация още на третия месец. Общинският бюджет ще прелива от честно изкарани пари! А аз, най-много година по-късно, ще спра да работя каквото и да е било и ще си направя тоалетна от мрамор и злато, в която ще разсъждавам върху динамичните социални реалности колкото дълго си пожелая.

Устойчивост за околната среда! Част от първоначално натрупания капитал ще бъде вложен в събирателни контейнери, а събраната продукция в последствие ще се продава евтино на едрите земеделци. Защо да тровят почвата с изкуствени торове, когато могат да го правят с елитни ърбън-еко торове?

А за статистиката с рака на дебелото черво ми мина набързо мисълта, че винаги мога да бутна някой лев на бюрократите и хората дори нямаше да разберат. Пък ако някой има проблем, вместо да ми руши бизнеса, може да стиска и до друга тоалетна, а не до моята. Прав му път.

Окрилен от великолепната си идея неусетно вече почти бягах към спирката и мислех за място, където мога да извадя компютъра си и да започна да разписвам бизнес план. Майната им на колегите!

В главата си вече прехвърлях възможни креативни имена на новия стартъп. “Crap-it Smart”? “Up & Poo”? “Dump Accelerator”? Страхотно, страхотно!

Вървях толкова бързо, че едва не се блъснах в една изненадващо изникнала пред мен колона. Оттеглих се встрани чевръсто, но нямаше как да не забележа гигантската табела на колоната.

Физиономията ми се смъкна. Какво, по дяволите, значеше това?! И кога се е пръкнало?

Погледнах накъде сочеше грамадната жълта стрелка и видях входа на проклетото място. Влязох със замах, но, виждайки възрастната жена, стояща на входа – този път без чинийка със стотинки – се взех в ръце и попитах любезно:

– Извинете, от колко време я има тази тоалетна?

– Шест месеца някъде, есента я направиха от общината. – отговори жената и ме изгледа озадачено от глава до пети.

“Общината значи,” помислих. “Значи можело.”

В последствие научих, че случайни неща и благородни идеи няма. Есента бяха местните избори, а предишната кметица е и сегашна кметица. Втора безплатна тоалетна в града засега няма, но и така, и иначе конкуренцията на подобно място изгледаше съсипваща за моя мъртвороден стартъп.

Вечерта събрах няколко приятели и ги убедих да замислим бизнес план за стартъп за мобилно приложение. А на следващата сутрин отново положих всички усилия преди да тръгна за работа.

С някои неща човек не бива да рискува.