Едно време бях изключително доверчив човек.

Веднъж ми се случи да преведа половината си спестявания на някой си Мустафе от Южен Судан, който ми беше писал по електронната поща. Така и после не ми пусна писмо оздравяла ли е майка му, седемте му деца как са, завършил ли е успешно Кеймбридж…

После моите приятели ми казаха, че съм глупак и че това е било измама. Повярвах им и отидох в полицията, евентуално измамникът да бъде намерен и да си получа обезщетението. Но никой там не повярваха на историята за Мустафе.

Останах много объркан след цялата тази случка, но след нея вече знаех да имам едно на ум към себе си – кога се доверявам и кога не. Урокът обаче не беше приключил…

Неотдавна, на път за работа, си купих цигари. Това ми е ритуал и го правя без да се замисля. Тъкмо понечих да извадя първата цигара и да си запаля, и един надпис на кутията се яви с дебели черни букви:

„Тютюнопушенето увеличава риска от ослепяване“

Изречението ме шокира. Отдръпнах кутията на една ръка разстояние – прочетох надписа нормално. Приближих я на няколко пръста от очите – пак прочетох нормално.

„Сигурно заболяването е започнало скоро,“ казах си, „И усложненията тепърва ще започнат.“

Обадих се на колегите, извиних им се и казах, че ми се налага спешно да отида на лекар. Те се притесниха, но не толкова, колкото се бях притеснил аз. Все още съм млад и не можех да си позволя такива рискове.

Офталмологът ми наложи всичките си лещи, показа ми десетки буквички и цифрички, разни шарени картинки и какво ли не. Накрая ме поощри, че съм го посетил за профилактичен преглед, но каза също и че зрението ми е съвсем наред.

Връщайки се към работа вътрешно се наказвах. „Ето, пословичната ми доверчивост… Някакъв глупав надпис! Вместо да си живея живота…”

Вечерта пуших много и бях доволен, че все пак навреме заподозрях капана. Или поне, че този път не съм се разорил финансово.

На сутринта отново бях останал без цигари и на път за работа, както обичайно, трябваше да си купя нова кутия.

Подозрението към новата загрижена практика на производителите на тютюневи изделия вече се беше загнездило в мен, така че взех кутията, уверен в способността си да не се поддам отново.

Но новият надпис се оказа съкрушителен:

„Пушачите умират по-млади“

„Това,“ казах си трескаво на ум, „може да значи само едно – колкото по-млад пушач е човек, толкова по-вероятно е да умре.“

Мисълта ме разтърси. Животът мина като на лента пред очите ми, при това в достатъчно малко на брой кадри, за да се убедя непоклатимо, че трябва без забавяне да предприема мерки.

Нямаше начин, обадих се отново на колегите, отново се извиних, те отново много се притесниха, и заминах към личната лекарка.

Въпреки възраженията й, настоях за пълен набор от изследвания – ЕКГ, кръвна захар, урина, дори и невролог. За всеки случай поисках и направление за ядреномагнитен резонанс. Не можех да си позволя и сянка на съмнение, когато става дума за здраве.

През следващите две седмици се занимавах с това – обикалях лаборатории и поликлиники.

Когато приключих и с невролога, стана ясно, че всичките ми показатели са в норма. Личната ми лекарка ме увери, че няма за какво да се тревожа, и ме изпрати обратно на работа (понеже междувременно бях в болничен, пак по мое настояване).

Тя ме уверяваше, че всичко е наред, но аз си знаех – „Парен каша духа!“ Не можех да взема мнението й за чиста монета, особено след като изследването с ядреномагнитен резонанс тепърва предстоеше.

До насрочената дата за изследването оставаха три месеца. Нямаше как да знам предварително резултатите, и понеже работата ми е свързана с много стрес, реших през това време да не ходя. Не исках нито да се влоша изневиделица, нито да повлияя на резултатите. Наложи се обаче да взема неплатен отпуск, понеже личната ми лекарка категорично отказа да ми пусне болничен.

Времето минаваше мъчително, беше същински ад. От една страна беше изтезанието на отказа от пушенето – доскоро бях заклет пушач. От друга страна беше дяволското очакване на изследването и резултатите от него. Изключително тежък период.

Най-накрая заветният ден настъпи. Преминах през приличащата на космически кораб машина и само час по-късно резултатите бяха налице.

Взех листа с треперещи ръце, но не разбрах написаното. Погледнах специалиста, който ми го подаде, а той ми каза: „Резултатите не показват нищо тревожно.“

Прибирайки се, главата ми щеше да избухне от объркване. „От една страна,“ мислех си, „подходих със съмнение и проверих всички възможности, и за това трябва да се похваля!“ „От друга обаче, това изследване ми струва цялата заплата…“ Бях останал без пари и това не подлежеше на съмнение.

Седнах вкъщи, налях си бира и реших да се успокоя. В крайна сметка, приключи се с целия този мъчителен въпрос. Можех да продължа с живота си.

Отворих компютъра. Бях получил съобщение от работата, беше шефът: „Поради дългото ти отсъствие и пълна невъзможност да разберем какво става, се налага да бъдеш уволнен. Ела да си получиш документите.“

На сутринта излязох само за да си купя цигари. Бяха последните ми пари, и ги дадох за един стек.

Погледнах кутиите. И десетте, в добавка към надписите, имаха снимка на гангренясала ръка.

Остатъкът от деня прекарах пред огледалото, пушейки цигара след цигара и с поглед, вторачен в ръката.

Сега работя в озеленяването. Предимно сам, за да не се налага да говоря с никого. Заплатата е малка, и почти цялата отива за цигари. Спряха ми интернет връзката и вече от година не съм си плащал здравните осигуровки.

Не се оплаквам от нищо. Искам на всички да е ясно, че съм нов човек и нямам доверие никому.