Неотдавна, возейки се в маршрутката, видях през стъклото надпис със спрей на една стена, който надпис ме въведе в дълбоко размишление. Буквите бяха разкривени и лишени от всякакви графични излишества, като съвсем недвусмислено гласяха: “Лайна за ЦСКА”.

Можех да предположа, че посланието е отправено от някой, който не харесва ЦСКА. Това беше доста вероятно. Още по-сигурно беше, че посланието е насочено към… Ами, ЦСКА. Е, дали ставаше дума за почитателите на клуба или за самия клуб – с това щеще да се наложи да спекулирам, а аз нямах желание да навлизам в подхода “Какво е искал да каже авторът?”

Далеч повече ме занимаваше въпросът защо авторът е казал, каквото е казал, и защо е похабил публично пространство, време, че дори и пари за спрей, за да остави подобно послание?

Налага се да уточня, че от надписа не ставаше ясно какво ще правят ЦСКА, след като получат лайна. Искам да кажа, че дори и без надписа ЦСКА в някакъв смисъл пак си имат лайна, като по-обичайните хипотези какво правят те с тях се свеждат до една-две възможности. Авторът обаче не изглежда да се вълнува от всичко това.

Накратко, реших, този надпис е безполезен и непроменящ нищо. Най-много да е постигнал краткотрайно удовлетворение у автора си, но за сметка на един дълготраен и изключително неясен призив, оставен да обърква минувачите.

Това си мислех вече слизайки от маршуртката и насочвайки се с бърза крачка към работното си място. И настроен на вълните на тази тема, сетивата ми, естествено, заоглеждаха стените на сградите по центъра за други послания от други автори, които може би щяха да ме провокират по съвсем нов начин.

И новата находка не закъсня – този път надпис, оформен пак със спрей, но през шаблон, с което се постига далеч по-издържан естетически ефект. Гласеше

“Алпийска фирма Дъглас са турци, лъжат ви”

Застанах пред надписа и заразсъждавах.

Защо едни турци биха основали фирма в Алпите и защо избират да я кръстят “Дъглас”? Въпросът ме смути с расисткия си нюанс, така че го отхвърлих като несъществен. Как такава фирма касае нас тук? Като цяло не разполагах с никакво знание за тази фирма. Вероятно други хора обаче я познават. И сигурно дори част от тях са изпатили от нея и искат да информират бъдещи потенциални нейни клиенти, че “Дъглас” са можешици?

Ето това вече е нещо!, плеснах мисловно с ръце в изблик на трупащото се у мен разбиране. Този надпис има своето място в публичните пространства – авторът иска да информира хората за нещо! Има смисъл от него, вероятно дори би променил нечий живот!

Тази мисъл ме стъписа. Някои думи несъмнено променят нещо за прочелите ги. Сетих се за други известни улични послания от цял свят.

Ами какво, ако такива надписи по стените са нещо като словото в християнството – самото им появяване променя света?

Е, от тази перспектива надписът, насочен към ЦСКА, ми се стори още по безполезен и неработещ, тъй като, ако беше променил нещо, то преди него в ЦСКА трябва да са страдали от много сериозни заболявания. Вероятно си има някои тънкости, които трябва да се съобразят. Защото не така обаче стоят нещата с други надписи, които съм виждал.

В съзнанието ми светкавично изплува послание, загнездило се у мен преди години. Гласеше

Който и да е авторът на този политически лозунг, положително може да се каже, че думите му са подействали. Съвсем определено може да е доволен от това, че, които и да сме “ние”, не живеем в комунизъм.

Това е истински пример каква гигантска промяна за всички хора може да се осъществи само чрез правилното послание, малко спрей и някои предпазни мерки против залавяне от полицията. А щом надпис като този е имал такава сила, то аз непременно трябваше да я изпробвам и обърна в нова и по-добра посока!

В главата ми в този момент започна да се оформя план за действие. Прекарах целия работен ден разсеян и в напрегнато очакване на нощта, когато щях да реализирам правото си начинание.

Купих спрей и една кърпа за глава, прибрах се и трепетно зачаках да мине 00:00. Закрих лицето си, сложих качулка, грабнах флакона и излязох почти набегом на улицата. Заоглеждаш се за подходящо място, където да оставя словото си за поколенията. Реших, че то ще се превърне в истина така или иначе, а и не исках да си създавам неприятности с полицията, така че се скрих в едно ъгълче между къщите и с дребни букви изписах

“ИСКАМЕ КОМУНИЗЪМ”

Огледах го със задоволство. Не беше с шаблон, а съвсем семпло, с най-правите печатни букви, на които съм способен. Кратко, ясно и много изчистено.

Прибрах се и едва успях да заспя от вълнение. Уверен бях, че още от сутринта щях да започна да забелязвам семенцата на новия свят, как покълват около мен.

Слънцето изгря, а аз се събудих и облякох с такава скорост и вълнение, каквато и като малък на 25 декември не съм показвал никога. Бях нетърпелив да посрещна идването на комунизма, точно както го бях призовал.

Уви, обзелата ме на предния ден внезапна вяра в словото-на-стена ми изневери. Комунизъм не се виждаше никакъв. Шефът пак беше кисел, никой не ме отпрати от работа преди 17:30, билетчето за трамвая пак струваше 1,60, а бирата в бара вечерта беше дори поскъпнала с 30 стотинки.

Никаква промяна, уви. От тази вечер насетне започна да ме завладява все по-дълбока и непреодолима фрустрация. Плахата надежда, че мога да променям света, се изпари по-бързо дори и от появата си.

Докога, терзаех се аз дни наред, ще стоим в тази безизходица? Защо билетчето струва 1,60? Защо бирата продължаваше да поскъпва и да става все по-безвкусна? Къде е моето място? Просто на един консуматор, безмозъчна единица в една сбъркана система?

Един ден, след дълго вътрешно страдание, най-накрая ми се прииска да изкрещя своя гняв на целия свят, да го накарам да се разтресе, да излезе от мъртвешкия унес!

Изчаках да мине полунощ, отново закрих цялата си глава и лице, взех спрея и излязох на улицата. Застанах пред автобусната спирка и в средата на най-широката й стена написах

“КУР”

Ще излъжа, ако кажа, че не ми олекна. Сега поне всички щяха да знаят колко съм фрустриран, и се чувствах малко по-добре, че поне не се налага да тая целия този гняв дълбоко в себе си.

На сутринта обаче ми се стовари поредната порция разочарование. По нищо не личеше някой, камо ли пък светът, да се е разтърсил от излятия ми гняв. Шофьорът на маршрутката отново ми взе парите и отново ми се разкрещя, че не му давам точна сума. Шефът пак беше кисел. А барманът съвсем не изглеждаше притеснен от това каква бира ми предлага.

Вечерта, отново сам вкъщи, трескаво прехвърлях в главата си варианти какво още да направя, за да може, ако не да разтърся света, то поне да преживея най-накрая катарзиса от цялото си опосредено от надписи отношение с него.

След дълги размисли стигнах до заключението, че вероятно последното ми послание е било слабо, тъй като не е имало адресат. В крайна сметка, реших аз, нужно е да се уточняват поне първоначалните получатели на посланието, онези, които, чрез действие или бездействие, първи да понесат промяната, а после… кой знае?

За сетен път се приведох в необходимия вид, грабнах оръжието на промяната и отново излязох в тъмната нощ. Насочих се към спирката, глух и сляп за всичко около себе си. Решителността ме водеше към логичния завършек на сложното ми творчество, на отчаяния ми вопъл към света.

Към последния си надпис добавих

Загледах го. Вчерашното удовлетворение ме обзе с нова сила. Може би този път трайно ще почувствам спокойствие?

Зад гърба ми светнаха фарове. Двама полицаи слязоха от патрулката си, представиха се и след това съвсем делово ме задържаха за вандализъм.

В онази вечер полицаите не проявиха никакъв интерес нито към чистите ми намерения за промяна в света, нито към емоционалните терзания, които исках да изразя.

Сега си имам досие, и в него пише, че съм вандал. В някакъв смисъл се оказа вярно, че уличното ми творчество постигна промяна.

“КУР ЗА ВАС” обаче го изчистиха от спирката още следващата седмица. Може би просто повечето хора все още не са готови за промяна.