През 1988 г. излиза филмът “They Live” („Те са сред нас“). В него протагонистът открива очила, с които е способен, слагайки ги, да вижда идеологията, заобикаляща го през обектите на градската среда.

През 2017 г. в България излиза видеоклипът „Човекът, който ще промени България? Виж отговора!“, произведен като част от кампания на Посолството на САЩ. В него се разказва за Дани, която се е върнала в България, „за да изгони скуката от час“, Николай, „който вярва в силата на гласа си“ (гласуване на избори, бел. прев.) и други такива повече и по-малко млади българи, които всъщност са този, който ще промени България.

Също през 2017 г., също през август, се появи и Стоян Стоянов. Геодезист и любител картограф (ако това е правилното наименование за случая), който направи транспортна карта на София. Столична община прегърна инициативността на младия мъж и взе решение да използва официално картата му на транспорта в столицата, аргументирайки се с председателството на Съвета на ЕС. Една от гордостите в случая е, че толкова подробна транспортна карта има само Брюксел, твърди се.

Никъде не видях някой да попита защо Столична община не пое отговорност за собственото си задължение…

Всичко се връзва прекрасно. Стоян Стоянов спокойно можеше да фигурира във видеоклипа на Американското посолство,. И въпреки, че събитията не са се развили в този ред. Същата националнопредприемаческа гордост струи отвсякъде – всички водещи национални, частни, регионални и социални мрежи, сред които и платформи като „Младите успели българи“.

Те са сред нас, действително.

Малката утеха – или по-скоро надежда – е в следното. Едно от посланията на доминиращата идеология, които Нада – строителен работник и ниска класа по всички линии – открива, слагайки новооткритите от него очила, е върху табелата на магазин за мъжка мода. И той гласи „Няма такова нещо като независима мисъл.“ Или поне това положение ще води надежда, когато стане въпрос на очевидна истина, common sense и пр.

Големият страх за мен обаче е, че проблематиката на консумеризма е мъртва не от ’88-а, а от края на ’60-те. Тя отдавна е прераснала в идеология на самосправянето, която какво подлага, не ми се влиза тук…

Защото, първо, историята на Нада не се занимава експлицитно с американския начин на живот. Не го назовава като такъв, а критиката е от доста по-универсалистка перспектива. А клипът на Американското посолство е жест към България и българите – да ги накара да повярват в себе си.

Второ, какви ти строителни работници – учители, собственици на производства, висшисти и пилоти…

Трето, все по-трудно си говорим, че “Тя”, идеологията, е сред нас…

И понеже ми харесва да завършвам постовете си с тематична музика: