Текстът на тази песен е писан от Роджър Уотърс (макар вокалното изпълнение да не е нито негово, нито на Дейвид Гилмор). Представлява критика на музикалната индустрия, понеже се състои от всички клишета, за които Уотърс се е сетил, че е чувал да се повтарят от устите на мениджърите и продуцентите:

We’re so happy we can hardly count
Everybody else is just green
Have you seen the chart?
It’s a hell of a start
It could be made into a monster
If we all pull together as a team

Особено озадачаваща за зачитащия текста е частта с въпроса (очевидно отново зададен от някой от бизнеса) “Oh, by the way, which one is Pink?” От групата са споделят, че това е питане, което са получавали много пъти – до степен да се превърне в нещо като легенда за това, че някой крие името си и дори за това, че някой от бандата е изпълнителката Pink.

Но истински озадачаващо става, когато човек се запита сам друго:

Щом през 1975 г., че и преди това, е било възможно хората в супер популярна банда като Pink Floyd – въпреки собствените им стратегии за странене от прожекторите – да бъдат безивестни като личности за бизнеса, от който зависят…

…какво означава това през 1995? Или през 2015 г. – 40 години по-късно? За някой, който е изцяло далеч от всеки прожектор?

А това е задната корица на албума, от който е горната песен: