Ребин. Цял ден ме преследва това име… след като разбрах, че е починал. И че е починал, както е починал. Не, че го познавах – всъщност не знаех нищо за него.

Млад иракчанин, получил бежански статут в България. Издъхнал снощи на прага на кризисен център. Човек загива на прага на социална услуга.

Другото са детайли, които нито още съм разбрал добре, нито смятам, че имат истинско значение.

Името Ребин никога няма да застане до името Гинка, Делян или до името на който и да е познат до втръсване известен фантом. Както не застанаха до тях имената на Вълчо и Дона, които си отидоха кротко в схлупена къща в едно ловешко село през февруари преди две години; нито на майката и дъщерята, които през януари миналата година напуснаха този свят от дома си с дупки, вместо прозорци, в един благоевградски квартал. Техните имена наистина така и не научихме. Но всички те изчезнаха окончателно от студ, глад и болест. За много и много други никога няма да узнаем. Освен ако не поискаме и не разберем…

Ако някога съм научил каквото и да е през съзнателните ми години и считам за истински важно, то е, че можеш ли да наречеш нещо, можеш да го разбереш; можеш ли да го разбереш, можеш да го промениш. Но то е съзнателно усилие.

А живеем в свят, в който адресът и примерно зениците ти могат да бъдат наречени, за да е под контрол къде се движиш и какво правиш, но името ти ще бъде оставено на плебисцит, ако полезността ти се окаже изчерпана. Ребин е преминал през много граници, пребивания, глад и студ, за да бъде идентифициран за бежански статут и за да бъде накрая оставен да умре на прага на държавата. Идеите ѝ за неговата полезност явно са били вече изчерпани и спокойно го е изгледала как се гърчи и издъхва пред вратата ѝ, както иначе е отказал да направи на толкова много други нейни граници.

Все някога ще осъзнаят повече хора, че повтарянето на фантомни имена в затъпялото ни публично пространство – както се случва – не може да е за промяна, защото зад него всъщност не стои разбиране. А не стои разбиране, защото зад него всъщност не стоят истински хора. Зад него стои всъщност система на отношения, която презира човека.

Защото ни#КОЙ не преминава граници – той ги създава. ни#КОЙ не дава статути – той иска статути. ни#КОЙ не дава работа – той иска работа. ни#КОЙ не създава връзки – той ги руши. Както Ребин така и не стигна до близките си в Германия, нито до починалата си майка в Ирак. И защото, накрая, не студът уби Ребин. Ребин го уби ни#КОЙ.

Човек за едното име живее, казват по тези места. Не казват, че може без едното име да умре. А това променя всичко. Ребин – истинският човек Ребин – умря, и твърде малко хора ще разберат. И все по-малко това ще има значение. Докато ни#КОЙ изглежда някак вечен. А тази вечност е задължително за сметка на Ребин и още безчет други.

Освен ако не повтаряме имената на отишлите си от ръката на ни#КОЙ – някои от студ, други от глад, трети някъде по пътя, четвърти от излечима болест, пети в някоя мрачна улица, шести в отчаяния опит да направят от смъртта си вопъл за промяна. Те са безчет, и дори само единици да бъдат потърсени из аналите на Мрежата е по-ценно усилие от споделянето в несвяст на различни развития с един и същ ни#КОЙ. Поне в смъртта им да признаем, че са направили повече за затъпялия ни свят, отколкото фантомният КОЙ някога би могъл да разруши. Защото ни#КОЙ ги убива, за да може в смъртта си да му носят облекчение, и защото точно заради това ги оставя без имена още преди да умрат – за да се подсигури. Без имена в къщата без прозорци, в морето и по чукарите, в борбата за някаква промяна…

—

Няма как да не се сетя за следното стихотворение, което ми стана твърде близко покрай изготвянето на третия брой на dВЕРСИЯ и борбите, които водим по нашите си начини и с нашите възможности заедно в колектива на списанието. То е на Махмуд Даруиш, а преводът е на Мая Цонева.

Не познавам този чужд човек

Не познавам този чужд човек, ни неговите подвизи,

погребение видях и тръгнах след ковчега,

като другите със сведена глава от уважение. И не намерих

никаква причина да попитам кой е този чужд човек,

къде живял е, как умрял е – че причините

за смърт са много и сред тях е болката в живота.

Себе си запитах: Вижда ли ни той, или пък вижда

нищото и го боли за края? Знаех си:

ковчега няма да отвори, както с теменуги е покрит, та

с нас да се сбогува и да ни благодари, и да прошепне истината:

„Що е истина?“

Може като нас той в тоя

час да сгъва сянката си. Ала той единствен

не заплака в утринта

и не видя смъртта, над нас като сокол кръжаща

– че жив е онзи, който братовчед е на смъртта, а мъртвите

спокойно спят, спокойно спят, спокойно; не намерих

и причина да попитам кой е този чужд

човек и как се казва? Не

проблясва в името му мълния, а пък вървящите подире му

са двадесет – без мене (аз отделно съм)

и пред църковната врата обърках се:

Той може би писател е, работник или бежанец,

крадец или убиец… без значение,

защото мъртвите са равни пред смъртта… и не говорят

а може би и не мечтаят.

А може би пък погребението на тоя чужд човек е мойто погребение,

но нещо свръхестествено го е отложило

по множество причини,

и сред тях: голяма грешка на стихотворението.

Заглавно изображение: Arben Selmani @ flickr.com