Напоследък нещата доста се промениха и скъсахме връзка. Кубрат замина да работи в Англия, понеже намерил някаква страхотна земеделска работа. Лъвчо, никой не разбра какво стана с него, макар че чух слухове, че започнал да се занимава с политика. А пък аз претърпях психически срив и по лекарско предписание се пренесох в дълбоката провинция. Теглих кредит и си купих малка, стара неизмазана къща в село Голям курник.

По официални данни в селото живеят 125 човека, обаче бързо се наложи да заключа, че поне 100 от тях са ужасно срамежливи и не се показват навън. С останалите двайсетина души се разбирахме добре – те не знаеха аз какво търся там и аз не знаех кои са те.

Устроих се някак си. Ставах рано, къпех се, работех по двора, обядвах, дремвах, четях книга или работех още по двора, вечерях и си лягах рано. С малко спестявания, малко дребни услуги за този и онзи и домашната ми продукция живеех скромно, но задоволено, и лекувах психиката си търпеливо.

Една сутрин обаче всичко се промени драстично. Излязох на двора и чух странно тропане зад гърба си. Огледах се, но не видях нищо. Осъзнах, че то идва някъде от по-високо. И когато се обърнах към покрива на малката ми къщичка, видях, че върху него стои една коза.

Животното ме гледаше оцъклено с дяволските си зеници. „Бааа“, зейна насреща ми, което възприех за откровено заяждане. Опитах да я прокудя с пръчка, с камъни, обикалях от едната, от другата страна, крещях ѝ – нищо не помагаше. Добичето стоеше невъзмутимо, правеше малки кръгчета по керемидите и мине, не мине, продължаваше да се гаври със своето „бааа“.

Реших, че ако я оставя на мира, в следващите часове ще ѝ писне и ще си тръгне към други кози дела. Продължих да работя по двора и изобщо с обичайното си селско ежедневие и се правех, че на покрива няма заядлива коза.

Тя обаче не си тръгна. Нито в този ден, нито на следващия, нито на по-следващия. Нощем тропаше по покрива и не ми даваше да мигна, а денем ми крещеше „бааа“ и ме гледаше с дяволските си очи.

Мъчението продължи повече от месец и една сутрин се реших твърдо да предприема нещо. Станах, отправих този път аз предизвикателен поглед към животното и се запътих към най-близката служба по ветеринарен контрол.

След смяна на три транспорта и за няма и четири часа стигнах до заветния кабинет в града. Обясних на чиновника неволята си и че имам нужда от съдействие. Той ме помоли да изчакам. За няма и два часа справки се върна при мен и ми каза, че животното е притежание на някой си Пейо Груев. На въпроса ми как е установил това и кой е този Пейо, отвърна, че по техни данни това е единствената коза в Голям Курник и че е регистрирана на името на Пейо. Посъветва ме да го намеря и да се споразумеем нещо за разрешаване на проблема, защото в противен случай те нямат правомощия да се намесят.

Аз поблагодарих, проявих разбиране и понеже вече беше станало късно, когато се прибрах, изтърпях още една нощ тропане и неспане и на следващия ден потърсих Пейо.

Уви, Пейо, по данни на местните, се оказа сред онези ужасно срамежливи стотина жители на Голям курник, които никой не е виждал от години. Тропането по вратите и надзъртането през прозорците на къщата му само доказа, че това е така.

Прибрах се и загледах безстопанствената коза. Тя отново прояви обичайната си агресия и зейна срещу ми с нейното „Бааа“.

Време беше за крути мерки, помислих си. Да гръмна животинчето обаче, дори и да можех да намеря пушка, беше крайно неприемливо за мен. Прекарах остатъка от деня на масата в тежки мисли какво можех да сторя. Мисълта ми не течеше твърде гладко от недостига на сън, даже леко ми се виеше свят, но все пак достигнах до ново и радикално решение. Жителите на Голям курник може и да бяха срамежливи, но беше време да се опра на здравата им общност със столетни традиции във взаимната помощ и подкрепа.

Сутринта станах още по-рано от обикновено и изготвих и залепих из селото следното обявление:

НАЦИОНАЛЕН ПРОТЕСТ

„НЕ“ на чуждата инвазия в българското село!

БЪЛГАРИ!,

Първите домове в нашето село вече страдат от нашествието на чужди кози, дошли от Турция, за които се знае, че пренасят неизлечима болест!

Голямокуренци!,

Елате тази неделя от 12 часа на площада, за да изискаме ЗАЕДНО МВР да се намеси, да издири чуждите кози и да ги върне там, откъдето са дошли!

Геноцидът над българския народ е в ход и само ние можем да го спрем!

Следващите три денонощия до неделя изтраях някак по-спокойно. Подходих стоически, въпреки че все така не можех да спя, защото очаквах края на неволите си.

Когато заветният ден дойде и отидох на площада, присъствието на протестиращи дори беше надминало очакванията ми. Почти една трета от жителите се бяха стекли и очакваха началото на протестното шествие. И петимата изглеждаха особено гневни, включително бабата с малко нефелно скалъпената факла.

Демонстрацията беше безспорен успех. Кметът намина и обясни, че разбира тревогите ни, а друга баба размаха юмрук от терасата.

Прибрах се и зачаках идването на МВР. Козата не знаеше какво я чака, и може би заради това продължаваше да издава своето нагло „Беее“ там горе.

Дните обаче продължаваха да се нижат, моят сън беше все така недостатъчен, а часовете все така се пронизваха от зловещите стонове на добичето над мен. МВР не дойде, но пристигна писмо от някаква гражданска инициатива за защита на животните, в което се казваше, че ако посегна на козата, ще повдигнат дело срещу мен. Някакъв професор пък написа специална статия по случая, в която ме даваше за пример за битовия расизъм, плъзнал в обществото ни.

Недоспиването и смазващото чувство за безизходица бяха на път тотално да преобърнат лечението на психиката ми. Добичето не показваше никакво намерение да се оттегли към други места и нещо в моя покрив го привличаше неудържимо. Ден след ден усещах как козата става неизменно бреме в моя живот.

В един мрачен зимен ден, докато „Бааа“ се биеше с виелицата навън, плах лъч надежда огря съзнанието ми. Може би трябваше да превърна бремето в моя сила. Може би трябваше да се примиря, че козата е част от моя живот и да намеря мир с това положение на нещата. А защо не и да почерпя някаква полза?

След няколкодневно трескаво мислене и планиране се свързах с познати в София и ги убедих про боно да разработят мобилно приложение. Направих Facebook страница и я кръстих „Коза под наем“. Описах услугата като отдаване на козата под наем срещу сто лева на ден, като транспортните разходи оставаха за сметка на наемателя. Маркетингът ми залагаше на послания за докосване до традициите на българското село, как модерният човек се е откъснал от природния дух на миналото си и че е добре децата да се научат що е то козата. Пожарната команда в най-близкия град се съгласи да помага със свалянето и връщането на козата срещу част от печалбата.

Изненадващо за мен запитванията не закъсняха. Десетки хора от близо и далеч изявяваха желание да наемат козата за ден, два, три, пет. Козата обиколи София, Пловдив, Бургас, Солун, Ниш и дори прекара няколко дни в Рим и Париж. Видя свят, с две думи. А аз наваксах малко от така нужния ми сън и си взех глътка въздух, че може би все пак имам някакъв контрол над положението. Мислех дори и да саботирам веднъж връщането на козата – май от Добрич – но се сетих за писмото на защитниците на животните и реших да си спестя неприятностите.

До настъпването на пролетта обаче запитванията се разредиха драстично и в един топъл майски ден беше време да призная, че бизнесът ми е загинал. Познатите ми от София обясниха, че пазарът сега залага на юрдечки под наем, защото били по-евтини за превоз.

Осъзнах, че съм в изходно положение. Козата отново беше горе на покрива, отново ме пронизваше с дяволските си зеници и сякаш ми припомняше, че трябва да се примиря със съдбата си. Стоях като истукан на двора и я гледах. Поредното „Бааа“ прозвуча по-зловещо от всякога.

Защо обаче козата стоеше там? Какво караше животното да не желае да се откъсне от покрива ми? Дадох си сметка, че така и не си бях задал тези въпроси.

Сетих се за Пейо, нейният стопанин, поне според официалния регистър. Дори и нощем козата да слизаше от покрива ми и да отиваше при него, дали той ѝ обръщаше внимание? И защо просто не я беше взел при себе си? Единствената коза в Голям курник…

Нямаше какво друго да е. Козата беше самотна. Нито едно себеподобно и никой, който да я обгрижва. Спомних си как, докато я давах под наем, тя някак грееше – сигурно заради богатия ѝ социален живот по онова време. И ето ме мен тук, агресивен човек, който я гледа злобно и иска да я прокуди и обрече на още по-голяма самота…

Взех стълба от едни съседи, качих се на покрива и прегърнах козата. Казах ѝ, че всичко ще бъде наред и че вече никога няма да я оставя. Тя не каза „Бааа“, а ме погледна по един нов и топъл начин.

Прекарах следващите три дни на покрива с козата. Говорихме си за живота, за това кой как е стигнал дотук и за какво бъдеще си мечтаем. Мисля, че изградихме доста силна връзка и че сигурно така е трябвало да стане.

Дописвам тези редове пред един кабинет в клиниката в Курило. Лекарят ми обясни, че терапията ми до момента само е влошила състоянието ми и че ще трябва да премина на по-сериозно медикаментозно лечение и че ще се наложи да съм под редовно наблюдение.

Продължих работата си в озеленяването. Този живот ми е познат и сякаш зная какво да очаквам.

Но не знам дали това ми харесва. И не знам какво стана с козата. Чудя се къде ли е сега тя.