„Работата е бичът на пиещите класи,“ казва Оскар Уайлд. За моя бич няма много какво да се каже или по-скоро – достатъчно много говоря за него, – но класата ми за пореден път предопредели житейския ми път, без дори да се усетя съвсем…

Така с нея се запознахме не като колеги, да речем, а с бира в ръка по време на някакъв концерт. Имах увереност сиреч още тогава, че за в бъдеще няма да имаме проблеми с родителите и с претенции, че не сме един за друг.

Към онзи момент обаче тази ми далновидност явно не беше особено полезна, понеже едва ли си обменихме повече от три изречения. Безспорно се държахме много принадлежно към общата ни класа, включително защото общият ни бич беше явно твърде банален за тема за разговор, но въпреки това изглеждахме като разделени от поне три социални страти.

В продължение на дълго време бирата беше единственото сигурно нещо, което ни свързваше. Чатихме и изреченията бавно се умножаваха, но заедно с това класовата ни принадлежност все повече изглеждаше като маска на безброй различия – начело с това, че тя живееше в чужбина.

Узнаването на това различие почти ме беше накарало да се вкопча още повече в класата си, пак самостоятелно някак. Самоубедих се, за по-сигурно, че тя няма интерес и може би търси някого от работещите класи. Докато една ранна зимна сутрин тя не ми писа тъкмо обратното, както и че май ѝ харесва да приказваме.

В изблик на небивала за кроткото ми същество решителност отхвърлих историческия детерминизъм и започнах да предприемам стъпки към емиграция. Първата беше да отида там, където тя живееше, за да утвърдим, така да се каже, общото помежду ни. Последваха още много такива срещи – ту при нея, ту при мен – и повече от тях бяха само бирите, които изпивахме. Започнах дори да си търся бич там, където е тя.

Останалото, както казват, е история. Може би щяхме да се разделяме и събираме много пъти или пък щяхме някой път веднъж завинаги да скъсаме. Всъщност, алтернативни истории, които станаха фон и фактор за всичко друго, което ми се случваше. Заедно с бирата като факт или с класата като фикция – неизличима част от моя следващ живот.

Може би е историята на хиляди други. Може би банално, но същественото е друго. Същественото е, че в една ранна зимна сутрин реших да предобря историята, та да разкажа сега всичко това. Все ще се намери някой с бира, за когото да е значимо.