Този блог започна историята си в един августовски ден. Беше свежо утро, вратата към терасата зееше докрай отворена, кротко си пиех кафето и си дърпах цигарки. От интернет научих, че е настъпил Денят на земното предобряне – отбелязвал датата, до която толкова много сме лапали земни ресурси от началото на годината, че дори за една цяла година планетата не е в състояние да ги възстанови.

Стъписващо, действително – за осем месеца консумираме дажбата ни за една година и предполагаемо това не позволява на Земята да се възстанови (съответно, да възстанови ресурсите, които ползваме). Проучването ме отведе и до някакъв персонален екокалкулатор. Покани ме, и аз съвестно се отзовах, да кажа какво и колко си купувам, какво, колко и как изхвърлям, как се придвижвам, колко често използвам ток с индустриални мощности и други. Резултатът посочи, че ако всички на планетата живееха като мен, Денят на земното предобряне щеше да настъпи цели четири месеца по-рано, сиреч през април. Един вид, толкова предобрям в консумирането от Земята, че активно допринасям за нейното разсипване.

Първо ми стана малко обидно. Аз основно функционирам на бира и цигари, даже съм нещо като бирено-цигарена форма на живот, и според скромното ми виждане за самия себе си не мога да бъда обвинен, че черпя някакви баш природни ресурси. Тоест имам основания да смятам, че тютюнът, хмелът, а и повечето неща, които консумирам, не са точно от природата. Отделно, ползвам градски транспорт, не си купувам глупости, тук-таме изхвърлям разделно отпадъците. Даже софийският въздух, който дишам, е, така да се каже, втора ръка – повече от колите и фабриките, отколкото земен ресурс някакъв. Този калкулатор, освен да скапва сутрините на хората, явно не работи добре.

После обаче… Ами ако наистина съсипвам Земята някак? Ами ако живея в блажено невежество за щетите, които нанасям, водейки ужким скромния ми животец? Ами ако съм всъщност един безсъвестен, лош гражданин, дори може би негражданин?

Не можех да понеса такава мисъл! Защото може да е всичко, но редом с компютъра, малко книги и чифт гащи, гражданството ми беше един от малкото трайни активи. И аз го ценя много.

Ситуацията изискваше на първо време да разбера концепцията за предобрянето по-задълбочено. Единственият възможен ход в такива случаи е човек да се допита до социалната мрежа за мнения от другите. Отговорите не закъсняха. Най-честите тълкувания на „предобряне“ гласяха „изсилване“, „злоупотреба“, „прекаляване с доброто“, „нещо като претоплена манджа“ и „престараване в подобряването“. Излиза, че предобрянето е обратното на някаква добродетел, може би обратното на умереност. Древногръцката мъдрост в тази идея ме впечатли непоправимо. Добродетелта е мяра и съответно, гаранция за хармония в света и добруване на планетата. Обратно, предобрянето – с каквото и да е било! – рано или късно води до гибел за всички.

Това прозрение завлече сутринта ми към обедни съзерцания върху себе си като личност и като гражданин. Подпрял брадичка с юмрука си и взрян в нищото, продължих да се наливам с кафе, и се ровичках в миналото и дълбините на душевността ми в търсене на вина дали наистина е възможно така тежко да предобрям клетата ни Майчица Земя, и в крайна сметка – дали наистина е възможно да съм лош гражданин. Запревъртах лентата на не твърдо дългото ми житие.

За начало, в появата ми на тоя свят открих твърде малко предобряне. Никаква драматична ситуация – война, глад, болест, раждане насред пустошта, раждане в самолет, под вода, размяна на новородени от завистници, отпращане на новороденото в кош по реката, кърмене от вълчица… Нищо, което фамилията да предава като легенда, а аз, да речем, да направя на страхотна история. Можело е поне да се родя в някое затънтено селце, та да разказвам превзето къде се намира и какво е то, макар че вероятно там вече би имало не повече от двайсетина старци и една безстопанствена коза. Можело е да се родя и в някоя мистериозна чужбина и да нося екзотична фамилия, за която да ме бият в училище, но не. Съвсем редова история – София, Шейново, топла пролет в ранните часове на деня, всичко по каналния ред. Няма виелици, няма поличби, няма кризи (не и преди да минат още няколко месеца). Скучно, но поне никой не е пострадал. Само си спомних разказа как едната ми баба, когато научила за идването на света на първия ѝ внук, викала из квартала като обезумяла, а после с дядо ми и други хора пили доста обилно цяло денонощие. Това може и да е предобряне, но аз нямам отговорност за него. Всъщност, доколкото нищо около раждането ми не е моя отговорност, най-много да е всъщност орисия. Каквото е и като цяло времето на раждането ми – епохата на предобрилия социализъм, няколко месеца преди непоправимо да предобри. Роден в социализъм, израснал в капитализъм – орисия.

След това също не открих някакво истинско предобряне. Можех да бъда отгледан от бавачки и частни учители или поне от улицата, но всъщност една основна част от ранното ми детство премина в детската градина. От тогава три спомена за известно предобряне изплуваха от паметта ми и за момент напрегнаха гражданското ми съзнание. Единият е, че ядох ябълките с все дръжките и семките, понеже бях дълбоко убеден, че така е редно. Вторият е, че два пъти за някакъв период от време си слагах палеца в пантите на една грамадна метална врата, подпирайки се, за да си обуя обувките. Третият е, че веднъж с един Стефан си пипахме пишките, протягайки се от легло до легло, докато заспивахме следобеден сън. Сетих се обаче, че и в трите случая предобрянето беше довело до светкавична корекция, била тя в лицето на тоалетната, на Пирогов или на бдителната леличка.

Дори в тийнейджърските ми години, характерни принципно тъкмо с предобряне по всички линии, трудно можеше да се намери кой знае какво предобряне. Бях кротко момче с не повече от два случая, в които някой ме варди нощем дали дишам след препиване (в единия кармичните кръгове бяха отредили това да е баба ми, която 16 години по-рано викала из квартала от радост, че съм се появил).

Приятелската среда в този период често е фактор за предобряне, но не и в моя случай. Ето, да вземем Кубрат. Той можеше да бъде някой гений, някой богаташ или пък някой малък бандит с проблемно детство, та да окаже значимо въздействие върху развитието ми. Но не. Кубрат беше просто момче на моята възраст, със сходно-обичайно житие, който се увличаше от история и национализъм повече от здравословното и май само в това можеше да се търси някакво предобряне. Някак сме приятели и до днес, а той много държи на умерения си национализъм.

В периода на късното юношество и ранната зрялост може би имах известни моменти на предобряне, когато дойде време да се развивам професионално. Като се замисля, май прекалявах с колебанията дали да стана археолог, зоолог или лекар. В израз на умереност обаче сам зачерквах всяка една от тези възможности с всяка следваща изчетена енциклопедия. После си мислех, че мога да стана психолог или още по-добре юрист, инженер или поне икономист, социолог, политилог или нещо такова. Но в крайна сметка станах педагог, при това не съвсем, а после успях и да не стана философ. Нищо предобрено. Откъм пари и престиж поне – със сигурност.

Междувременно на много народ около мен явно му се струпа доста предобряне и замина по чужбина. Какво е вършил там така и не разбрах съвсем, но много малка част от народа се върна, а повечето станаха европейци. Аз, бидейки непредобрил с нищо, бях патриот някак и вярвах, че си струва да си натискам парцалките наоколо. Ето защо дълго време работех какво ли не, от барман, през пазач, до разни по-софистицирани служби, но признавам, че откъм количество работа и до ден-днешен мога да бъда обвиняван в предобряне, при това често. Кълна се обаче, че на други това не се отразява зле, както и че компенсирам със сън и бира във всеки възможен момент.

В тези ми по-зрели и сравнително честити години последният полъх на предобряне, за който можех да се сетя, беше Лъвчо. Както казват на един друг език и в едни други истории, сърцето му сигурно си е на правилното място, но откъм потекло, финансово състояние и уважение към традицията той определено предобряше нещата. Разбира се, Лъвчо беше юрист. Така и не се скарахме съвсем, знаехме си предобрянията и сякаш не си влияехме един на друг, та още сме приятели.

Неусетно кафето се беше превърнало в бира, обедът – в хладна вечер, а съзерцанието ми – в леко пиянство. В маранята на съзнанието ми изплува стряскащата мисъл, че в този ден не съм свършил нищо от това, което трябваше да свърша. А то беше толкова ужасно много, че ме заболя главата от тревога кога и как ще го наваксам.

Ядосах се. Потроших цял ден да ровичкам в себе си дали предобрям света с нещо и дали да се чувствам виновен, за да съм виновен накрая, че не смогвам със собственото си ежедневие. Беше адски натоварен период и наистина нямах нужда от това. Може би трябваше да изпратя оплакване до авторите на онзи калкулатор за това, че нарушават производителността на Поколението Y и че ако искат екоосъзнатост, трябва да потърсят друг вариант. Иначе ни вкарват в едни ужасни дилеми, – производителност или обществена осъзнатост – от които, като не излезем бързичко в полза на първото, излизат едни ужасни заглавия тип „Милениълите убиха пазара на [нещо]“ или „Милениълите не се интересуват от [нещо].“

В този момент, мижейки навъсено срещу екрана на лаптопа, ме осени идея. В нещата на Земята едва ли има много ежедневие, но в моето ежедневие има, така да се каже, много земни неща. За предобрянето на Земята наистина май нямам какво да кажа от себе си, но виж, за предобрянето на ежедневието имам доста. Имам доста какво да кажа за това какво означава да се престараеш с ежедневието, да злоупотребиш със злободневното, да го претоплиш и пресолиш даже, да се изсилиш в стремежа да го водиш добре, да бъдеш най-добрият гражданин, даже да направиш изключителното ежедневно или пък ежедневното – изключително.

И така, както всички други добри идеи, т.е. късно вечер, сам, с много алкохол в кръвта и много фасове в пепелника, се роди този блог. В нещата на Земята едва ли има много ежедневие, но в моето ежедневие има, така да се каже, много земни неща. За тях има какво да се каже. Някъде в тая пролука пиша, опитвам се да я разпъна, докато пия бири, пуша цигари и се стремя да бъда значим. Или поне добър гражданин.

Помня как загазих фаса, изхвърлих бутилките в съответния кош и заспах безпаметно.