Неотдавна котаракът ми проговори.

– Какво ще правиш утре? – каза. Лежеше върху гардероба, с двете си предни лапи изпънати напред и опрени една до друга. Взираше се в мен отвисоко с онзи присвит, презрителен поглед, на който само тези създания са способни. Ясно беше, че само изглеждаше, сякаш си почива и е спокоен. Всъщност ме преценяваше.

Не мога да кажа, че бях шокиран или нещо такова. Както се казва, в живота бях виждал и две, и двеста – достатъчно, за да не се шокирам от внезапни пристъпи на лудост. Така и сега реших, че ми се причува и си продължих със заниманията.

– Отговори ми!

– Защо питаш? – отвърнах несигурно. Дори не знам дали го произнесох или не, май само проверявах дали наистина полудявам.

– Отговори.

Може би все пак не полудявам. Не знам какво се счита за средна интелигентност при котките, но мислех, че се отнася за това животно. Явно съм бъркал.

Защо наистина ми задаваше този въпрос? На среща ли ме канеше? Това не беше много логично, тъй като вече живеехме заедно и този етап би трябвало да сме го минали. Но нямах други предположения. Реших да рискувам отново.

– Защо питаш? – и го погледнах.

Котаракът постоя няколко секунди неподвижно, продължавайки да ме гледа с присвити очи. След това стана бавно, зави си опашката на една страна, отиде в дълбокия край на гардероба откъм стената, сви се на кравай и заспа. Беседата ни за деня приключи толкова мистериозно, колкото и започна.

Сутринта се събудих с позитивна настройка и реших да не се фокусирам върху странното преживяване с котарака. Станах, направих си кафе, излязох на терасата – всички сладки ритуали на началото на деня. Имаше, разбира се, и по-досадни задължения, свързани включително и с котарака – смених му водата, сипах му храна, почистих му тоалетната. Тъкмо си помислих, че точно след това почистване той ще отиде по голяма нужда, и не бях разочарован. Котаракът стана от легълцето си, протегна се лениво, отиде в тоалетната и зае обичайната за дефекираща котка поза.

Стори ми се, че извършвайки това действие, котаракът ме гледаше по-вторачено от обикновено. И докато си го помисля, чух:

– Не чакай нито минута повече!

Веднага след което се изходи, оттегли взора си от мен, зарина продукта на усилията си и легна отново.

Това вече беше прекалено. Явно снощният странен разговор не се дължеше само на бирата, която изпих. Котаракът действително ми говореше, изпращаше ми някакви криптични послания. Предупреждаваше ли ме за нещо? Нима знаеше нещо, което аз не знам? Потънал в тези мисли, излязох.

Работата ми беше монотонна и по-скоро безсмислена, но за сметка на това зле платена. Когато не прехвърлях цифри от една таблица в друга и документи от един куп на друг, играех аркадни игри онлайн или пиех кафе и пушех цигари с някой колега. Случката с котарака беше вълнуваща възможност да разнообразя деня, като я споделя с някого, обаче реших, че има опасност да ме сметнат за луд, да ме докладват на мениджмънта и да ме уволнят, та си замълчах.

Но вълнението дойде по друг повод. Отдавна си търся работа и ежедневно по електронната поща получавам десетки обяви. Към края на деня, скролвайки из новопристигналите обяви, попаднах на една, която грабна вниманието ми. Беше за по-висока, по-престижна и по-добре платена от настоящата ми позиция (макар и това да не беше трудно). Изискванията бяха малко плашещи, и се поколебах. Шансовете ми не бяха големи. От друга страна, вече твърде дълго се гърча тук…

Сърцето ми биеше силно от възбуда по изникналата възможност. В съзнанието ми прокънтя глас:

Какво ще правиш утре?

Осъзнах, че е гласът на котарака.

Не чакай нито минута повече!

Да не би той да е знаел и да ме е предупреждавал тъкмо за това?

Идеята ми се стори абсурдна, но пък ми трябваше съвсем малко. Прибрах се и се заех да подготвя документите си за кандидатстване.

Котаракът отново лежеше на гардероба и ме наблюдаваше как пиша на компютъра. Стараех се да не му обръщам внимание по никакъв начин и да не допускам да мисля, че той ме е насърчил да кандидатствам за работа.

Кандидатурата ми беше готова и си помислих, че съм дал най-доброто от себе си. Натиснах бутона „Изпрати“ и чух зад гърба си:

– Успехът е решение.

Обърнах се. Котаракът се прозя, положи глава на предните си лапи и задрема.

През нощта не можах да заспя. Преследваше ме тревогата, че напълно съм полудял, и дори се съмнявах истина ли е всичко това с кандидатстването за новата работа.

Но беше истина. И не само това, ами и на следващия ден получих съобщение, че съм одобрен за интервю още тази седмица. Почти подскочих на бюрото от радост.

Дните до интервюто минаваха неусетно. Изгарях от желание да се явя, да дам най-доброто от себе си и да бъде нает на новото място. Котаракът ми продума само два пъти – единият път ми каза „Невъзможното е просто мнение“, а втория – „Истинското богатство са идеи + енергия.“ Аз му се усмихвах, а в замяна той продължаваше да изглежда все така незаинтересован от дребното ми съществуване.

В крайна сметка чудото се случи. Отидох на интервюто и то мина толкова добре, че още на момента ми казаха, че ме наемат.

Бях безкрайно щастлив за настъпващата промяна, която толкова желаех. Вечерта, на традиционното ни събиране в четвъртък, почерпих Лъвчо и Кубрат по едно в бара.

Реших да споделя преживяванията си.

– И така, не ви бъзикам! Котаракът ме мотивира да променям живота си към по-добро!

Двамата ме гледаха вторачено и май преценяваха дали вече не съм се напил.

– Неслучайно в Древен Египет са ги смятали за свещени животни – отвърна Кубрат. Сетих се, че той приема езотеричните въпроси много сериозно. – Трябва да си благодарен и да пазиш котарака.

Лъвчо ме погледа още известно време, отпи замислено от уискито си и каза:

– Да приемем, че не си откачил напълно. Искаш да ми кажеш, че имаш котка лайф коуч ли?

И се засмя с дебелия си глас.

Стана ми обидно и през остатъка от вечерта не говорих много.

Дните продължиха, както обичайно, с една голяма разлика – имах нова работа, която ми беше интересна, предизвикателна и обещаваща. Котаракът също се държеше обичайно – имам предвид, като наистина обичайна котка.

Една сутрин обаче, след като му изсипах храна и той се зарови в купичката си, тъкмо когато се отдръпнах, той извърна глава, изгледа ме продължително и каза:

– Помниш ли кой беше, преди светът да ти каже кой трябва да бъдеш?

Въпросът ме сепна. Не очаквах, че котаракът има да ми казва още неща.

– Мисля… – започнах отговора си с отнесен в нищото поглед – Мисля, че си спомням, да!

Леко объркана усмивка озари лицето ми. Котаракът ме погледа още няколко секунди и отвърна:

– Добре. – и продължи да се храни.

Сетих се за грубата шега на Лъвчо отп неотдавна – как котаракът ми бил като лайф коуч. Ама това е истина! Той ми дава наставления и ме мотивира да съм по-добър.

Взех нещата присърце и потърсих как да лицензирам котарака за лайв коуч. Намерих подходяща фирма и хора с достатъчно отворено съзнание, за да ми се доверят. Платих и нужната сума и един ден гордо отнесох вкъщи сертификата на котарака.

Направих фейсбук страница с име „Загадката на сфинкса: лайв коучинг от котка“. Снимах видео на котарака, изготвих картинки с негови цитати и платих сериозна сума за реклама на страницата.

Резултатите не закъсняха. Отначало вкъщи идваха малко особени типове с проблеми като „Да се доверя ли на интуицията си да създам екоферма зад блока?“ и „Знам, че пазарът в момента търси стругари и че мога да работя това, обаче искам да преподавам йога на пенсионери – да рискувам ли?“ Котаракът обаче беше професионалист и посрещаше всички с царствената си поза и отговори като „Постави си цел и не спирай да опитваш, докато не я постигнеш.“ Лека-полека славата ни нарасна неимоверно и десетки хора дневно минава през дома ми, за да се посъветват с моя котарак.

Колкото до мен, взимах тлъста такса за коучинга и не след дълго натрупах солидно състояние. Наех хора, които да се грижат за котарака и дома ми. Купих си вила на морския бряг и в момента пиша книга под заглавие „Загадката на сфинкса: Какво ще правиш утре?“ Търси пресечните точки между египетската митология и предизвикателствата пред личността на днешния ден. Надявам се да я завърша скоро и да помогна на много хора да открият своя потенциал.