На 10 ноември нямаше тържества по повод 30 години от началото на прехода в България. На 9-и в Павел баня отбелязаха падането на Берлинската стена, но това е малко по-друго, нали. От там насетне – никакви тържества. Нула. Може да има нещо общо с факта, че празнувания за края на прехода също нямаше през годините, въпреки (или тъкмо поради) многото моменти, в които това хипотетично можеше да се направи.

Говорене обаче имаше. Един вид, не е за празнуване, но си е сериозна тема. Закъсняло говорене, доста, че от избори на прокурори и кметове тези които могат да говорят, милите, не смогваха чак до към 7-8 ноември с темата. Но все пак говорене имаше. Плеада от незагасващи светила излезе с книга „Преходът. България 30 години по-късно“; Галъп Интернешънъл направиха „Млада кръгла маса“; Софийски университет мисля, че готви нещо; dВЕРСИЯ издаде книжно тяло по темата; сигурно и други събитийности е имало или ще има до към края на месеца.

Любима ми е тази част от говоренето, която настояваше, че за преход вече не може да се говори, макар и не защото няма нищо за празнуване и не защото темата е несериозна. Просто отдавна е приключил пусти преход, ако и никой да не е разбрал със сигурност откога точно и как е така. Може внезапно да съм станал тежко функционален неграмотен и застъпващите тази гледна точка всъщност да са обсъждали рецепти за мусака или кой знае какво друго.

Някои ще си спомнят, че в един красив, неотдавнашен и кратък момент от историята подходът „всички гледни точки“ беше официален и популярен. Най-вече медиите бяха прекрасна, плуралистична трибуна на всички някъде към 60 гледни точки. Времената се промениха обаче, няма кадри, и „всички“ се свиха до 30-ина, от които 10 са от сегашната власт, 10 са от предишните и 10 са интелектуалци и експерти.

Ако изключим около 350 публикации с паметните фрази и песни на прехода, откакто интернетът стана масов, от които примерно 20-ина нови, говоренето извън нарочните събитийности беше малко, но пък най-високо качество – нещо като гурме на обществено политическия коментар. От можещите да говорят забелязах колцина: Румен Радев, Бойко Борисов, Филип Димитров, Соломон Паси, Красен Станчев и разбира се, Васко Кръпката. Последният е достигнал толкова високо в кухнята, че е успял сам да вземе интервю от себе си; Борисов май излезе със специално самостоятелно изявление по фейса с помощта на БНТ, колкото да направи компания на Радев; останалите трима заложиха на по-традиционни рецепти – интервю (две дори с Димитров, по bTV и в ClubZ) и аналитична статия.

След като установих, че съм неграмотен, прецених, че няма нужда да се задълбочавам в подробно четене на всички тези материали. Смятам, че мога да направя обобщение и анализ върху тях на база обща култура, за да открия прилики и разлики в изговореното. Достигнах до следното, и го излагам надлежно:

1. Президентът казва някакви различни неща от другите, но е свикнал да е селският идиот извън кратките моменти слава, в които не подписва нещо, идващо от правителството или от съдебната власт. Плюс това, да говориш за обезличаване на българската култура и традиции, когато през ден някой тропа хора пред Народния театър, а новата шефка на МВФ направи първото си изказване в носия – примерно, – е малко странно.

2. Красен Станчев не го броя. Той говори някакви странни неща за Ленин, Бухарин, за времетраенето на Кръглата маса през 1990 г. спрямо другите в региона и за избора на синия цвят, като, развенчавайки митове за прехода, не излиза със собствена теза.

2. Останалите, които не са президенти или Красен Станчев, казват едно и също. По-конкретно:

1. България е западна, европейска и натовска държава. За европейска и натовска няма смисъл да спорим, що се касае до формалните критерии, а западна следва като брошка от тях. В Берлин, впрочем, иначе космополитен, шарен град и всичко, не ни я закачат, но действително с формалните критерии германците не биха спорили.

2. България е нормална държава като директно следствие от това, че е европейска, натовска и западна. Т.е., извинете, аргументът е наобратно: западна, следователно европейска и натовска, следователно – нормална. Или поне „сравнително нормална“ според Паси и Кръпката – заради недостатъчно дигитализация при първия и заради конците на злите сили, при втория.

3. Свобода. Свобода на мнението, свобода на словото, свобода на изявата, свобода на движението, свобода на съвестта и пр., и пр. Преходът е толкова много свободи и свобода, че можещите да говорят не успяват да ги изброят еднакво.

4. Просперитет. БВП бележи ръст и имаме исторически ниска безработица. И няма опашки и празни щандове. Това само Борисов го коментира, но все пак е действащ премиер, другите не са поканени да коментират икономика и условия за живот. Можеха да поканят Горанов или някой от работодателските организации, или даже БСК или Industry Watch, за да кажат нещо за постиженията с данъците и с минималната работна заплата в светлината на прехода, но там са все младежи и бизнесмени, а не премиери, експерти или рокаджии.

5. Голямата част от българите са идиоти. Имаме „балканско въображение и посредствени мечти“ (по Паси) и преобладаващо сме роби и простаци (по Кръпката). Според Паси даже, по пътя към i-демокрацията едно от нещата, които ни спъва, е биологията.

Струва ми се, че тези неща сме ги чували – безброй път от всичките към 60 човеци през последните 30 години. Освен ако, разбира се, действително не е ставало дума за мусака през цялото време (по Радев, вместо, примерно, свободно отгледано петле с шамфъстък и грейви с къпини).

Накратко, нищо не се празнува, защото няма какво и на никого не му се празнува, и нищо ново не се казва, понеже няма нищо ново.

…

А, да, въпросът беше кого не сме чули за прехода тези дни. Ами, същите, които не сме чували никога. Толкова не сме ги чували, че изглежда извънземно изобщо да се попита за тях.

И все пак, точно тези дни това можеха да бъдат:

• Някой от 280-те души, които ще останат на улицата в Русе, понеже някаква захарна фабрика е закъсала и трябва да продаде ведомствените жилища, в които ги е настанила.

• Новоизбраният стар кмет на Несебър, отишъл да положи клетва с белезници, набързо изкаран от ареста в София ИЛИ на жалбоподателя по делото Vetsev v Bulgaria към Европейския съд по правата на човека, в което на държания в ареста жалбоподател е отказано да присъства на погребението на брат си.

• Ако не беше умрял в ареста от раните си, пребитият от продавачите край пътя крадец на една тиква, за когото лекаря и полицаите са преценили, че е окей да си стои в ареста.

• Някой от здравните специалисти и по-точно медицински сестри, които протестират от осем месеца без резултат от страна на властта и без обществена подкрепа.
• Някой от над милион, възползвали се от свободата си и трайно изселили се българи за последните 30 години (по консервативни сметки).

• Някой от 1 663 668 души, живеещи под прага на бедността в България.

Това са… не знам, между два и три милиона човеци. Тъпо, ама как да ги сметна? Така или иначе, все някой от тях можеше да се сети да си самонаправи интервю за прехода или видео във фейса, за което всички да узнаем. Ама на, прости хора, несвободни, не си казват…

(В което отношение сборникът на Диверсия беше най-близо. Не само защото аз участвах в направата му, наистина. Просто контрастът с останалите е на прага на скандалното. **** аз тая демокрация, плурализъм и свобода изобщо.)