Ако политическото ми същество е обичайно в нихилистично и цинично състояние, сатирата е това, което от време на време бие по един шамар на по-мрачните си братя и (най-често със собствените им средства) ги връща в активно състояние; те иначе имат склонност към зацикляне и залиняване. Често си мисля, че ако разчитах само на тях, може би пак щях да пиша и да пия, но много по-малко от първото и много повече от второто. Така поне с усмивка се заблуждавам, че са някак балансирани.
Да, действително – най-често, когато пиша нещо, което бих квалифицирал като сатирично, имам много ясното съзнание, че имам нужда да го напиша. Нужда да си докажа, че мога да пазя дистанция от нещата, да ги видя по-отдалеч и да опитам някакъв контрол над тях, като си играя с формите и смисъла им. В това има удоволствие, и толкова повече, ако може да се извлече малко зрял, здравословен смях.
Но смехът не е задължително условие за сатиричното упражнение и чувство. Съвсем не.
Когато правех тази нова версия на блога, преструктурирах и преименувах категориите на текстовете. Чудех се дали едната да е „Сатирични“ или „Политическа сатира“. По същество въпросът в главата ми беше „Може ли сатирата да не е политична?“ Краткият отговор: не. Ако не се занимава с обществени проблеми, ако не преувеличава и не изкривява това, с което всички имаме някакъв досег, то е просто някаква смешка, от която, като махнеш и смешното (което сатирата не само че трябва да може да понесе, но понякога и изисква), става просто някаква отвлечена абстракция, някакъв ужасен абсурд, напълно безполезен. Така че, ето: секция „Сатирични“.
Мислех си за всичко това, понеже качих три стари сатирични текста преди малко. Мислех си и какви ситуации са активирали нуждата ми от дистанция и усещане за контрол. Например разказите, които преди писах под заглавието „Дневниците на Червените ботушки“, а после обобщих в книга със заглавие „Предобряне“, бяха с доста личен характер. Те смесват истински с измислени случки, за да отразят отношението ми към проблеми, които принципно тежат на много хора, включително на мен самия. Друг път обаче имам нужда да реагирам на конкретна ситуация. Тогава „аз“ формата изчезва и измислям някакви други варианти на изразяване. Да речем така писах за dВЕРСИЯ по повод популярността на абсрудната за мен идея за „гражданска медия“; за скандалите около ремонтите на „Графа“ в София и как си представям, че обичайните говорещи глави биха ги коментирали; за края на един пълен с безумици т.нар. „политически сезон“, маркиран към онзи момент най-вече от епохалния теч на лични данни от НАП и истерията с чумата по прасетета. В реакциите на злободневието писането от 1 л. ед. ч. не може да свърши нищо, освен още злободневие, още орязване на дистанцията.
Надявам се да продължа да пиша в подобен дух, понеже спусъците към нуждата да го привличам едва ли ще изчезнат. Почти толкова също се надявам и за някой друг четенето на всичко това да носи поне удоволствието от някой и друг шамар. Истинското удоволствие от осъзнаването, че все още можеш да си размърдаш мозъка, тялото и да реагираш.
Заглавно изображение:
“Нихилистите” в “Големият Лебовски”. Много неприятни типове.
Предобряне 