Обезинституционализация

Тези дни темата с т.нар. „деинституционализация“ на грижите за деца – голямата, предполагаемо структурна промяна, която се извършва в политиките и практиките за децата, лишени от родителски грижи и/или с определени увреждания – отново изби в публичния дневен ред. Причината е, от една страна, новоизлезлият филм „Скритите деца на България“ на BBC и режисьорката Кейт Бюлет. Тя е същата, която преди 12 години заснема филм за децата с увреждания в специализирана институция в Могилино, а сега се връща, за да проследи съдбата на три от тях. От друга страна, появи се доклад на Disability Rights International, според който деинституционализацията в България не се е случила отвъд превръщането на големите институции в малки такива, докато много деца продължават да страдат в лоши физически, хигиенични, социални и емоционални условия.

Бих могъл, но няма смисъл да преразказвам реакциите и да правя обзор на публичния дискурс покрай всичко това напоследък. Факт за мен е, че ситуацията се усеща, като че никой, никога и нищо не е правил в това поле. Усещане за тежък и съсипващ застой, ако не и регрес. Разликата с преди години е, че въпреки смазващото разочарование, скандалът не успява да си прокара път сред всички останали. А и срамът не му позволява.

Сетих се за един материал, който преди три години създадохме с Маргарита Габровска (доктор по етика с дългогодишен стаж в социалния и медикосоциален сектор) и Дамян Хаджииванов (Light Captured Photography). Озаглавен е „Обезинституционализация“ и точно поради това, че не е нито от много скоро, нито много назад във времето, ми се струва полезен в днешната ситуация.  През 2016 г. ентусиазмът за постиженията на България в това поле беше повече от жив, но и тогава множество гласове се опитваха да го разколебаят – искахме да им помогнем да се чуят. В текста представяме пъзел от споделяния от интервюта, които проведохме с различни хора, имащи отношение към деинституционализацията – експерти, служители, пряко работещи в сектора, както и ползватели (потребители, клиенти и т.н.). Допълнихме го с колекция цитати от документи и ежедневни ситуации, предоставени ни от друга колежка, която предпочете да запази анонимност. Част от пъзела са и снимки, които част от които успяхме да направим в София, а други събрахме от колеги из страната. Завършва с малко размисли от мен и Маргарита.

Можете да прочетете
„Обезинституционализация“ тук

Всеки минимално образован човек е наясно, че „институция“ не означава „сграда“, нито, например, Президентство или прокуратура. Институцията е преди всичко стабилна система от социални отношения, от символи и конвенции за това кое какво означава и как се обговаря и прави.

Тезата на материала, поне в последната му част от нас, е проста и смятам, че днес заслужава внимание повече от всякога. На питането „Какво точно деинституционализираме?“ – сградите, децата или определени отношения – най-близо до реалността за нас е последното, но по може би неочакван начин: деинституционализираме понятието за грижа. Унищожаваме, от най-високо до ежедневно ниво и при отделян безпрецедентен ресурс, идеята, че грижата за уязвимостта и зависимостта е първо колективен и политически въпрос и после такъв на детето, семейството, малките центрове от семеен тип и прочие. За това спомагат едновременно и допълващо се както неолибералният дискурс, превръщат грижата в услуга и разпадащ всяка централизация, иначе задължителна за формите на солидарност в едно сложно общество, така и консервативният дискурс, според който детето е преди всичко на родителите си, основно майката се грижи за него и пр., и пр., и който доби шокиращи низини точно в последните три години. В такъв контекст няма как отношението към децата и към които и да е зависими и уязвими хора да се променя към добро. Няма как едновременно да се вдигат протести срещу центрове за бездомни или за наркозависими, правителството да закрива едно след друго всякакви заведения с финансови аргументи, да не правим нищо по въпроса и да очакваме, че някак точно децата магически ще израстват в любяща и сигурна среда. Когато всякакви системи за социална защита и развитие биват разбивани на малки парчета и всяко останало парченце се третира като независима единица, в която всеки е най-добре да се оправя сам (както по същество може, макар и леко цинично, да бъде описан процесът на деинституционализация), не може да става дума за какъвто и да е напредък, грижа или каквото и да е. Не за 12 години, ами и за 120 да беше. И не с десетки или стотици милиони, ами ако ще и с милиарди евро, конференции или каквото и да е.

По темата може да се пише много и много, и трябва. От критична важност е според мен да видим връзките и да започнем да действаме по различен начин.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

%d bloggers like this: