Винаги ми е било неприятно, когато видя, че изкуството или която и да е форма на творене обслужва и втвърдява съществуващия ред на нещата (статукво, ако предпочитате). Толкова по-неприятно и дори вбесяващо е, когато това обслужване протича под бурни аплодисменти. В такива ситуации малко може да бъде направено, освен да се обърне внимание на аплодиращите и най-вече на самите творящи, че нещо не е наред.

Така се появяват следващите редове, които искам да напиша от доста време. Насочени са към известния български колектив Destructive Creation (DC) и техните по-последователни почитатели. Поводът е последната им акция за предоставяне на вода за бедстващи в Перник. Причината – че те са показателни на големи и крайно тревожни тенденции.

Въпреки това правя уговорката, че специално по отношение на DC критиката ми е добронамерена, дори и да е доста остра, защото не се съмнявам, че и мотивите на колектива са добри. Това, за съжаление, не променя много.

Съзидателно унищожение

Известно е, че понятието creative destruction (съзидателно унищожение) дължим на австрийския икономист и философ Йозеф Шумпетер, който на свой ред го разработва на базата на трудове от цяла плеада изследователи от Хегел, през Маркс и Дарвин, до Зомбарт (съвременник на Шумпетер). То се отнася най-накратко до това как новите начини на (въз)производство (иновации) унищожават и заменят старите, понеже са по-ефективни във формирането на стойност и съответно, в самосъхранението си.

В наши дни понятието destructive creation (унищожително съзидание) се появява знаменателно малко след последната глобална криза на капитализма през 2007-2008 г. То открито обръща старото понятие привидно наопаки, за да насочи към процесите, в които иновациите са толкова бурни, че крайният им ефект е по-скоро негативен в социалноикономически план. Тоест статуквото е твърде рязко, твърде много нарушено, за да са били иновациите за добро. Не без значение за следващото изложение е фактът, че пропонентите на това понятие са честни – ефектът е лош, защото, докато често ползите остават в частните ръце, извършили иновацията, загубите са не само масови, но и социализирани, т.е. разпределени сред масата хора.

Ако се съди не само по името, но и по акциите и изричните послания на родния колектив, те смятат, че превеждат по-скоро второто понятие в действие – destructive creation, просто в по-културен план. Но отговорът на нарочно питане за това какво значи името, даден през 2015 г., сочи в обратната посока: „със силни творчески прояви се разбиват стари деструктивни нагласи и разбирания“, тоест това е директно обяснение на creative destruction.

Според мен така или иначе става дума за един и същ процес, обясняван обаче инструментално според интересите на обясняващите. За да не ми се налага да записвам докторантура по темата, та да напиша едва после тази статия, ще си позволя да се позова на авторитет. Изборът между понятията на мейнстрийм икономистите от последните кризисни години на глобалния капитализъм, от една страна, и цяла традиция на изследване на сложни процеси в различни полета на знанието, простираща се в последните почти два века, от друга, ми изглежда ясен. Destructive creation е creative destruction. В обществен план въпросът винаги е бил колко и кои хора страдат в процеса на унищожението, и в името на какво съзидание, и кой печели и как. След същите два века все по-интензивно господство на капитализма не забелязвам повсеместен берекет и оптимизъм, а точно обратното – вече си говорим в съвсем обективни измерения за край на света, какъвто го познаваме. Така че можем да изчакаме следващата глобална и още по-смазваща криза на капитализма, за да си ревизираме понятията – да приемем, че имаме този лукс. Но можем да ползваме и непосредствените малки локални случаи – например как един популярен творчески колектив в България се занимава с водната криза в Перник или проблема с мръсния въздух.

Иновации

Всъщност, освен последната акция на DC („Кот такоа“), за фокус на този текст бих искал да ползвам и няколко други. Първо, това е „Топли хора“ от декември миналата година, когато колективът снабди осем къщи в сегрегирания квартал „Факултета“ в София с котле и радиатори, за да се ограничат „пушещите комини“, предполагаемо в отговор на токсичния въздух в града. Второ, това е „Параолимпийци“ от юли 2016 г. – поставяне на лилава (или розова?) инвалидна количка под формата на скулптура на един от постаментите пред Националния стадион в предполагаема подкрепа на „националния ни параолимпйски отбор и всички останали, за които всеки ден е олимпиада“. Трето, това е поставянето на туристически табели в Солун с текст „Исторически момент: Бежанци на 77.1 км от тук“, посочващи границата на Гърция, предполагаемо, за да се обърне внимание на бежанската криза като хуманитарна криза в настоящето, вместо само да се любуваме на миналото. Четвърто, това е оцветяването на количките на клошари през декември 2013 г.

Практическата единица на съзидателното унищожение са иновациите.¹ Подобни действия, като изброените, са призвани поначало да разрушат стария ред на нещата, за да дадат път на нещо предполагаемо ново и по-добро. Затова и четирите акции могат да се мислят като иновации – като „ново решение на стар проблем“, както е популярното обяснение, или като разбиване на стари нагласи с нови/творчески средства, както се изразяват от DC. Всъщност във време, в което самата дума „иновации“ е дотолкова изпразнена от съдържание, че дори и министерствата я използват активно (например новите въжделения на МОН), да се каже, че горните примери са тъкмо иновации, е не просто подходящо, а направо задължително. Според Министерство на икономиката в случая с DC би трябвало да си имаме работа с „интерактивна „системна“ иновация“: „основата също е резултат от науката, но също и от практиката и от посредници, консултантски услуги, неправителствени организации, изследователи и др. като участници в един процес „отдолу-нагоре“. Интерактивната иновация включва съществуващо (понякога мълчаливо) познание, което не винаги е чисто научно. Иновациите, създадени с интерактивен подход, често предоставят по-целенасочени решения, които са по-лесно приложими, тъй като процесът е благоприятен за ускоряване на въвеждането и приемането на новите идеи.“

Някой може да възрази, че темата за иновациите касае строго икономическото поле (каквото и да значи това, тъй като извън езотериката на съвременната мейнстрийм икономика става въпрос за социални отношения в разпределението на ресурсите и управлението на (въз)производството). Но нека този някой не пропуска, че живеем в епохата на социалното предприемачество, тоест впрягането на бизнес решения за социални цели (и на корпоративната социална отговорност и прочие). По дефиницията на самия Шумпетер DC се оказват предприемачи, просто в не толкова стриктно индустриален и търговски смисъл, какъвто е влаган преди век. Ако бъде предефинирана самозаявената цел на DC, тя би могла да звучи така: „с творчески иновации се разбиват стари и проблемни разбирания,“ където, по определението на Министерство на икономиката, разбиранията са „мълчаливо съгласие“; може и „нагласи“. Нищо не се губи и подменя, но контекстът се разширява.

Но как ми се струва, че функционират тези иновации?

Да го беше направил ти!

Социалната вселена на DC е явно съставена от безброй самостойни агенти, всеки от които може да направи всичко, за да подобри всичко. „Да го беше направил ти“ е мотото на колектива и презумпцията е, че най-малкото в свободното ни време всички трябва да боядисваме пейки и да реставрираме спирки, за да заживеем по-добре. Това послание е съвсем ясно в почти всяка акция. За тази с водата за Перник от DC казват „Разбира се, че не решихме проблема с кризата, но с първия си опит разбрахме 2 неща – Първото – за 15 минути напълнихме 2000 литра безценна минерална вода на 40 км от водния режим; Второто – зад идеята ни веднага застанаха всички нужни за реализирането, без да дават акъл, без мрънкане и без излишни приказки“. За акцията „Топли хора“ пък са по-изрични от всякога: „Не използваме това, че сме направили нещо готино, за да кажем, че общината не го е направила преди нас. Общината се е наслушала на многознайковци, които само дават акъл. Ние идваме на място, правим ги и ако става, казваме на общината – Готово, нашият котел работи, радиаторите са топли. Елате да ги пипнете!“ В тази лишена от съществени социални връзки и поради това лишена от властови динамики вселена дали общината, младият артист, ромът от махалата или някоя компания ще направи нещо или не, е едно и също, защото единственото, което има значение е, всеки да прави по нещо – каквото и да е. И понеже все пак е ясно, че няма как всички да правят по много, общият критерий за предполагаемо достатъчното се занижава докрай – например, да занесем няколко туби вода, където сметнем на око, че са необходими.

Всичко това е едното и фундаментално ниво, на което функционират иновациите на DC – индивидуализация и деполитизация на социалните проблеми. В българската публичност все още битува тежко интернализираният комплекс, че никой не го е грижа за нищо, никой нищо не прави, и затова сме „на това дередже“. Явно се предполага, че в западните страни всички боядисват пейки и разнасят вода извън работното си време, и затова са толкова напред. Това, разбира се, просто не е вярно и никога не е било. Но навсякъде по света подвеждането под отговорност на възможно повече хора за даден проблем е начин за прокарване на иновации, т.е. за отваряне на нови пазари, понеже, приобщавайки хората към проблема, ти ги правиш потенциални свои клиенти или поне последователи. Правиш ги отговорни, след като си социализирал загубите от въвеждането на иновацията си. Замърсяването с пластмаса например е извор на безброй стартъпи за рециклиране и изобщо устойчиво живеене, а междувременно отговорността се прехвърля, да речем, от най-големите замърсители с пластмаса (номер едно от които е Кока Кола) към отделния потребител (който ползва сламки). Същият принцип се вижда и при замърсяването на въздуха – обичайно да се ограничават най-големите замърсители все оше е почти отявлен комунизъм, но за сметка на това всички трябва да се движим с колело (дори и да не можем); Столична община фактически глобява с данъци старите автомобили на по-бедните, докато строи централи за изгаряне на отпадъци, и т.н.

Отварящите се в хода на това изместване на отговорността нови пазари са тези на малките и по-креативни предприемачи, били те повече творчески или повече търговски, който потвърждават тъкмо това – колко „много“ може да постигне всеки с малко. За масовия човек посланието е ясно, лесно за разбиране и стоплящо душата – ето, някой прави нещо. И мога да го разбера, особено в страна, в която най-отговорните правят точно обратното на това, за което са отговорни. Но пак, ако не се допуска слепота по отношение на властта, един артист и всеки със значимо публично влияние няма оправдание да оправдава официалните институции и ефективно да скрива най-виновните за даден проблем, и да разпределя властта по своя преценка някак по равно. И в най-страшните дистопии, критикуващи тоталитаризмите, това е твърде жестоко.

Иначе на повърхността си посланията на DC изглеждат напредничави, когато говорят например за позицията на жените, за проблемите на хората с увреждания и т.н. Сякаш наистина се ангажират с повече равенство и добруване за всички. Фактическият им ефект обаче е тъкмо обратен. Като естествено продължение на лишеното от властови динамики разбиране за човешкия свят, съществуващите йерархии остават непокътнати и дори се укрепват допълнително. Например в акцията за т.нар. „бежанска криза“ бежанците продължават да бъдат третирани като абстракция и безлична маса, този път сравнена не с вълна или нашествие, а с културен фон, който може да битува редом с, да речем, църквата Свети Димитър в Солун. В акцията за параолимпийците това, което се закрепва като паметник, е самата инвалидна количка, а не, да речем, някак движещ се човек, т.е. втвърдява се репрезентацията на увреждането, а не на способностите на хората. Боядисването на количките на клошарите е още по-недвусмислено – самите DC казват, че „положението им не трябва да е нещо нормално“, но не само го нормализират, но и го правят да е по-красиво и поносимо (макар да не е ясно за кого – за самите клошари или за съвестта на тези, които ги гледат отстрани). В акциите за водата за Перник и за радиаторите за „Факултета“ презумпцията е, че хората не искат или не знаят какво да направят, за да решат проблемите си – все разни отдалечени от културния център населения, били те в провинцията или в сегрегирания квартал – и затова група по-осведомени и способни млади хора от София, подкрепени от бизнеси, медии и местните власти, отиват да им дадат старт. Практиката е фактически колониална; особено във „Факултета“ отявлено се закрепва тежко расисткият и класистки стереотип, че основните замърсители са бедните, горящи… нещо… И отново се връщаме към това у кого е отговорността.

Кризи

Всяка следваща акция на DC, изглежда, все по-категорично се фокусира върху кризисни ситуации. От по-стари, трайни и глобални обществени проблеми към актуални и локални такива – например от позицията на жените и на хората с увреждания през клошарите и бежанците, до мръсния въздух и безводието.

Доколко това впечатление се дължи само на творчеството на колектива и доколко – на по-големия публичен шум около дадена акция, за сметка на друга, е трудно и безпредметно да се определи. Факт е, че например „Задраскай миналото – налей от бъдещето“, обръщаща внимание на проблема с измирането на пчелите и замърсяването с пластмаса – през 2015 г., тоест дълго преди настоящите доста по-масови страхове – не предизвика и част от вниманието на, да речем, акцията с радиаторите във „Факултета“. Явно определени действия резонират по-успешно с публичното внимание, понеже се чувстват по-близки, и търсещият такова внимание творец, и да има други работи, би се възползвал дори само интуитивно. А и какво е една творба, ако никой не ѝ обръща внимание. Самокритиката, уви, е не по-налична, отколкото критиката изобщо.

Така, ориентирайки се все повече към кризисни ситуации, DC имат възможност да докажат силата на иновациите си по най-добрия начин. В крайна сметка кризата може да бъде мислена и като проблем, на който никой не е предлагал добри, камо ли пък нови решения толкова дълго, че положението е станало извънредно и животозастрашаващо. Така, както от МОН предлагат иновации за решаване кризата на функционалната грамотност, да речем, и правят цяла голяма програма за това; или пък както от „Спаси София“ предлагат в Столичния общински съвет дронове да следят кой гори твърдо гориво през зимата, за да бъде наказан успешно; или пък Министерство на труда и социалната политика изобретява всякакви начини за борба с т.нар. „демографска криза“; и прочие, и прочие, от DC, според силите си, нарамват 200 туби вода и ги занасят на най-нуждаещите се (по тяхна крайно субективна преценка, без допитване до никого).

Изобщо, действия като тези на DC, битуващи под всевъзможни креативни и добри намерения, снемат кризите на капитализма до следващата му форма, като междувременно призовават масовия човек да преходи смазващото влияние на тези кризи върху живота му, без „да мрънка“, докато същевременно подпомагат пренареждането на икономическите отношения в полза на едрия капитал (и официалната власт).

Два примера. Докато България се тресе от скандали за внасяне на хиляди тонове боклук за изгаряне от Западна Европа под егидата на олигарси, мафиоти и самото правителство, софиянци се взират в най-бедните и изключени квартали като „Факултета“ или части на „Красна поляна“ и ахкат колко простичко може да бъде сегрегираните туземци да спрат да замърсяват. Докато в дългосрочен отговор на кризата в Перник, предизвикана от десетилетия престъпно управление и вече изчерпани търговски форми (публично-частни партньорства), правителството прави стъпки към окрупняване на капитали под т.нар. държавен ВиК холдинг, част от креативните класи и добранемереното онлайн българско човечество се захласва по това как, ето, нà – всеки може да занесе по няколко бутилки на нуждаещите се. В крайна сметка, артистите получават слава, правителството или общината – комфорт да не променят нищо, настоящи компании подкрепят благородни каузи и укрепват имиджа си, отваря се идейно и икономическо пространство за нови и бъдещи бизнеси, а най-едрият капитал пресмята какви са възможностите и също запретва ръкави.

Наистина, няма да е прекалена спекулация да се очаква нито че след някоя и друга година частна компания ще управлява всички води, нито че вече някой измисля приложение за смартфон, с което да се изчислява какъв е въглеродният отпечатък на всяко твое действие. Не, чакайте, такива приложения вече има много. Значи може би приложение за услуга за наемане на хора, които пренасят и/или инсталират отоплителни системи в свободното си време, с добавената стойност на това да спират „пушещите комини“. Би носило печалба, а всички ще се радваме, предполагаемо, на по-чист въздух. Може да бъде и още по-социално предприятие, като например наема хора от махалата – вероятно младежи, които не учат и не работят. Изобщо, печелят всички, освен… масата хора и най-нуждаещите се, които по принцип не следва да печелят.

Унищожително съзидание

През време на кризите избухва обществена епидемия, която би изумила всички по-раншни епохи – епидемията на свръхпроизводството. Обществото изведнъж се оказва върнато назад в състояние на внезапно настъпило варварство; сякаш някакъв бедствен глад, някаква всеопустошаваща война са му отнели всички средства за живот; […] Защото обществото притежава твърде много цивилизация, твърде много средства за живот, […]. Производителните сили, с които разполага, вече не подпомагат развитието на буржоазната цивилизация и на буржоазните отношения на собственост; напротив, те са станали твърде мощни за тия отношения, те биват спъвани от тях; и когато производителните сили преодолеят тази спънка, те привеждат цялото буржоазно общество в безредие […]. Буржоазните отношения са станали прекалено тесни, за да удържат създаденото от тях богатство. – Как буржоазията преодолява кризите? От една страна – с принудително унищожаване на маса производителни сили; от друга – със завладяване на нови пазари, а и с по-радикално експлоатиране на старите.²

Бурната и силно одобрявана дейност на DC в контекста на наситено със скандали управление като настоящото в България, а и на все по-вкризената ни действителност изобщо, не е просто съвпадение. Не е случайно, че докато една трета от българите живеят в материални лишения по официална статистика, а вече и милиони живеят без достъп до чист въздух и постоянно водоснабдяване, правителството се хвали с нови и нови инфраструктурни проекти, предполагаеми чужди инвестиции и усвоявани фондове от Европейския съюз, всички изглеждащи сякаш без всякаква връзка с ежедневния живот на огромната маса хора. Властващите вече десет години с малки прекъсвания ГЕРБ са самозаявени строители във всеки смисъл на думата – те не мрънкат, а се ангажират проактивно с „работа, работа, работа“, „видими резултати“ и прочие. Звучи подобно на DC? Неслучайно.

Както Дейвид Харви разяснява в не един свой труд, днес съзидателното унищожение е непрестанен генератор на кризи повече от всякога, защото глобализираният капитал има възможността да се мести по цялото земно кълбо по-бързо от всякога преди, за да генерира повече печалба по-бързо, в хода на което местене постоянно обезценява трайни активи и ги оставя на разруха – от местната работна ръка, през инфраструктура, та до огромни съоражения като строените за Олимпийските игри. Където капиталът унищожи нещо, от обратната страна на земното кълбо той съзидава, за да вложи, възпроизведе и увеличи печалбата, което за известно време се преживява от местните хора като процъфтяване. Неизбежно генерираният на това ново място излишък обаче в даден момент трябва да се вложи в нещо, за да се избегне нова или да се адресира съществуваща криза. А какви по-бързи и масивни вложения от стадиони, магистрали и прочие? В този процес оформянето и развитието на все по-дълбоки и всеобхватни олигархични връзки е закономерност и условие нещата да продължават, а не лоша национална черта. За официалната власт на най-високо ниво това е начинът да се подкрепи възпроизводството и приемането на нови и все по-окрупнени и недосегаеми форми на капитала. Тъкмо така има логика масово хората да не могат да дишат, а правителството да се занимава с магистрали и да ги представя като „Ето, поне правим нещо, и затова има стабилност и небивал икономически просперитет.“

Но годините на преживявано благоденствие под формата на фонтанчета, тротоари и прочие, продължили най-късно до към средата на миналото десетилие, вече са забравени и дори отхвърлени. Кризата е толкова повсеместна и дълбока – народът не диша БВП, не пие вода от транснационални газопроводи и не се храни от спортни зали. Идеите и възможностите на тези управляващи се изчерпват, а народното недоволство се засилва, и идеите за държавния ВиК холдинг или пък за отнемането лиценза на най-големия хазартен бизнес в страната трябва да се гледат в тъкмо тази светлина, включително като потушаване на недоволството, а не като фактическо одържавяване за общото благо. Неслучайно не виждаме нищо подобно в здравеопазването например, а тъкмо обратното – идеи за още раздробяване и инжектиране на частни агенти, движени от печалба. Просто в това поле, доколкото кризата е по-трудно уловима публично – разболяваме се и мрем поединично – това е допустимо и съответно, се използва. Когато всички не можем да дишаме и да пием вода едновременно, това е толкова осезаема и масова криза, че държавата скача с цялата си сила, но пак във фактическа услуга на капитала.

В този контекст малките, креативни и както обясних, индивидуализиращи и деполитизиращи акции, като тези на DC, са абсолютно вредни, защото карат хората да интернализират голямата криза чрез вината, че някак те самите не са направили достатъчно. Въвличат ги в някакъв всеобщ процес на съзидателно унищожение, очакват всички да са предприемачи, като размазват картината на отговорността и накрая се закичват с добре изглеждащи артефакти – малки трофеи на отчаяното действие в един атомизиран и вкризен свят. Обратно, бих искал да видя каква идентична акция за собствена намеса в проблемите могат от DC да предложат в социалните, здравните или дори образователните политики.

Необходимо е по-задълбочено да обсъждаме съдържанието на дадено действие, а не само да празнуваме, че някакво действие изобщо се извършва. Обратното е съзнателно бягане от въпроса кой печели, кой губи и в крайна сметка, фактическа незаинтересованост за общото благо. Принципът на „действие заради самото действие“ е, освен не много умна стратегия, също и – когато е издигнат на нивото на идеология, което не е далеч от сегашната ни ситуация – белег за режими, в които едва ли бихме искали да живеем.

Накрая, неслучайно DC дори не засягат като тема демокрацията, камо ли някак да я практикуват и насърчават. С действително демократична практика те просто не биха били нищо от това, което са и което описах. А имаме нужда точно от това – солидарна и демократична практика, които да организират хората в колективно действие за промяна в името на всички. Нещо, което не е да не съществува под различни форми у нас, но, уви, не получава и капка от същото внимание.