В рубриката „Random Review” пиша за последната културна и знаниева продукция, която съм изконсумирал. Това е като със снимките на манджи и пиенета от преди няколко години, но по-софистирицано. Помагам си и да осмислям какво наистина съм изконсумирал.

Какво е? Първият сезон на супер-ултра-мега хита „The Witcher” на Netflix.
Колко ми харесва? Не ми. Не, верно. Изобщо даже.

Към това ревю мога да подходя по два начина.

При единия то започва и завършва с една дума: „Hmpf”. В превод на български  това звучи горе-долу като „Хм.“ Може да е одобрително и утвърдително, може да е отхвърлящо. Имам предвид второто, и с това мога да изчерпам всичко за казване.

При втория подход ще използвам повече думи.

През цялото време, докато гледах първи сезон, ме преследваше усещането, че съм зрител на най-скъпия музикален видеоклип в историята. От една страна, това е заради крайно налудничавите поп-изтъпления тип „Toss a coin for you Witcher… Friend of humanity!” (Кфо?), съчетани по още по-безумен начин с епични образи. От друга страна това е заради иначе доста, доста приятния и оригинален епичен саундтрак (т.е. извън поп-а), който обаче също най-често ужасно много изпъква над играта или при неадекватно съчетаване със сцените (буквално всяка втора дума и движение е съпроводена с епична или трагична музика). И накрая, наистина, актьорската игра и особено диалозите… Нямам думи, с които да опиша ужаса си колко са изкуствени и неубедителни.

Това, което се получава в последна сметка, е фентъзи адаптация на „От местопрестъплението“, която успява за шест епизода съвършено да съсипе иначе супер комплексна и вълнуваща история и вселена, каквато е тази на The Witcher. И не, чудесните костюми и хубава музика не помагат. Мога да ходя да гледам LARP-аджии и косплеъри за без пари.