Десетки… Не, стотици хиляди хора по улиците. Безчет знамена и лозунги. Ден и нощ в продължение на седмици и месеци дори граждани се борят за своите социални и политически права и свободи. Медиите редуват репортажи за сблъсъци с такива за забележителни прояви на солидарност и за изказвания от официалната власт, чудеща се как да лавира между избухващите гейзери на напрежението.

Вдъхновяващо, нали? Вдъхновяващи са историите, които четем от света – напоследък от Франция и Чили, но също така и от Индия и от къде ли още не. Те вдъхват надежда, показват как е възможно народът да се застъпи за себе си и дори да изисква друг ред на нещата.

И веднага след вдъхновението идва отчаянието – у нас не е така. С нарастването на социалното напрежение в България по ред причини се намножиха и анализите как българите са кротки, хрисими, безхарактерни, неспособни на съпротива. Силен наратив, на който самият аз често поддавам. Той извисява разказвача с претенцията, че знае какво трябва да се направи, а никой не изглежда да го прави (макар че самият той рядко прави нещо особено). Особено силен продължава да бъде спрямо перничани, които някак отказват да поемат ужким отговорността на всички ни за преобръщане на ужасяващата власт.

Е, всичко това е подвеждащо и вредно.

Улицата е жива, съпротивата е жива и за това трябват очи. Буквално докато перничани протестират под какви ли не форми, им се казва, че не правят нищо. После, откъм водната криза явно завземаща страната, имаме например жителите на село Илинденци, които отказваха да си плащат водата през декември (и не знам докога) и протестираха на улицата, понеже смятат увеличаването на цените за необосновани. През май миналата година ги имаше ромите в Бургас, протестиращи заради спряната им вода. Освен водата, въздухът – другият животоопределящ ресурс, който е на кризисен фокус също от месеци – е също повод за всякакви протестни действия (макар и често на расистка основа и без посочване на истински виновните). Бобов дол например е редовна сцена на протести – последно заради тежкотоварните камиони, рушащи пътищата, но много пъти и от години – заради горенето на боклуци и непоносимият въздух. После, медицинските сестри и други здравни специалисти – лаборанти, педиатри и други – протестираха, макар и не точно заедно, в продължение на много месеци и бяха пример за неотстъпчивост. После са протестите из София, антиправителствени и за реформи в съдебата система, случващи се също регулярно вече няколко години. (Давам си сметка за огромните разлики в характера на тези действия и на стоящите зад тях групи, но тук умишлено не искам да се занимавам с нея. Дори разните ултранеотрадиционалистки протести за децата и семействата в последните години, въпреки напълно сбърканата си същност и ужасяващи искания, не се извършват от заспали и безразлични хора.) Буквално не минава месец, в който из медиите да не се чуе за поне едно значимо протестно действие някъде из страната, а стотици други микропримери, затворени в работното място, мъничката община или маргиналията на политическото (понеже е твърде екзотично), ще останат завинаги нечути и неразбрани. Да се каже, че в България не се протестира, е чисто и просто невярно.

Проблемът е съвсем друг. Ще е хубаво, ако може да спрем да търсим някакви народопсихологически обяснения, които да помазват егото на анализатора. Грандиозните сцени на недоволни хилядни тълпи у нас липсват по съвсем други причини и те се изчерпват до две основни: организация и вяра.

Първо, във Франция например виждаме огромните протести затова, защото те свързват десетки и стотици групи и организации, ползват се от инфраструктура и всякакъв ресурс, позволяващ локализираното и иначе безсилно недоволство да се превърне във вълна. Това са синдикати и социални движения с опит и сила, а не спонтанно излизане на хората по едно и също време на едно и също място; това са седмици наред труд от активисти и организатори, които информират и предлагат конкретни стъпки, към които хората да могат да се приобщят. У нас това го няма по ред причини, които не мога да обхвана – слаби и зависими синдикати без кредит на доверие; системно смазвани по всякакви начини социални движения; беззъб и безидеен неправителствен сектор. Тук огромна роля играе и опитът на достатъчно хора със самоорганизация, знанието дори кога и как на кого какво да се каже, за да се съберем и да действаме по начин 1, начин 2, начин 3, степенувани дори по степен на спешност.

Второ, проблемът за вярата, че нещо може да бъде постигнато. Той е разбира се доста по-неконкретен и зависещ от още повече фактори, отколкото този за организацията, но е пряко свързан с него. Аз поне не се сещам за протестни действия през годините, които безусловно да са постигнали исканията си. И най-упоритите се оказваха винаги излъгани от една безскрупулна и лъжлива до мозъка на костите си власт. Но ако организацията и свързването ги имаше, но всяка неизпълнено обещание щеше да се отговаря с двойно по-силен от преди това отпор. Обратно, най-често протестът у нас е толкова крехък, че не успява да устои дори на необходимото време, за да се заяви безусловно. И всичко това на фона на трийсетгодишното екзистенциално разочарование и излъганост, което представлява преходът и най-новата ни история изобщо.

Така че следващият път, когато кажете – или четете с кимане как някой казва, – че „българинът“ е безхарактерен и апатичен, сетете се, че тия настоявания имат обратен ефект. Нарцисизмът на говорещия всъщност допринася за обезверяването, а освен това е и говорене на неистини, които се разпространяват. Запитайте защо лелеяните сцени на многохилядна, могъща съпротива липсват, и се сещайте, че пътят до нея е дълъг и… минава и през вашия компютър, вашия дом, вашата вяра и усилие.