Третокласник наплюл свои съученици и затова учителката накарала в час пред дъската всички останали да минат и да го заплюят обратно. Всичко това се развива в началото на януари в „Проф. Иван Батаклиев“ – основно училище с отлична репутация в Пазарджик (бил съм в него, наистина за краткия ми престой нещата изглеждаха отлично).

Малка и безобидна случка между деца, ще каже някой, къде по-страшни неща са бивали (в училище). За „малка“ мога да се съглася донякъде. За „безобидна“ – в никакъв случай. Ще се отнеса към нея с цялата сериозност и дълбочина, на които съм способен като за статия в блога, за да кажа: заплюването е върховният белег и символ на новите очаквани и втърдяващи се обществени норми. За да го докажа, ще си помогна с три прочита, три перспективи към събитията в пазарджишкото училище.

Етическо-правният прочит: справедливостта невъзможна

Всички, докоснали се пряко или косвено до случая, са вероятно гневни от извършена несправедливост – една или друга. Значи най-лесно би следвало проблемът да се разреши или поне определи в рамките на етиката.

Съществува разграничение между ретрибутивна или поправителна справедливост, при която трябва да се възстанови нарушената справедливост между два субекта, от една страна, и дистрибутивна справедливост, от друга, при която става въпрос за „разпределението“ на справедливостта в обществото изобщо, най-вече под формата на блага. На мен ми се струва, че в случая се вижда крайно и продължаващо нарушаване на справедливостта и по двете линии. Провиненият ученик е наплюл в междучасието две други деца, следователно не е справедливо да бъде наплют обратно от 20+ други деца. В дистрибутивната справедливост, колкото и да е абсурдно, благо би било или никой да не бъде наплют, или още по-абсурдно, всички да бъдат наплюти по малко, което очевидно не е случаят, а напротив – един бива наплют много, двама – малко, а всички останали – изобщо. Това е близо и до разграничението „сравнителна – несравнителна“ справедливост – дали справедливост е обещана или полагаема за всички по една и съща мяра (т.е. сравнение е възможно) или има значими разлики кому какво се полага поначало (т.е. сравнение не е възможно). Ако изхождаме от презумпцията, че всички следва да бъдат наплюти по малко, значи няма справедливост в развитието на нещата. Ако изхождаме от презумпцията, че никой не бива да бъде наплют, наплютостта в която и да е пропорция и за когото и да е било не може да бъде мерило за справедливост, т.е. се връщаме към ретрибутивната справедливост и отново няма справедливост.

Основно в такива институционални случаи е приложимо сравнението между консервативна и идеална справедливост. В първата, стига да се спазват дадените правила, справедливостта ще бъде оптималната възможна. Във втората не оптималната, а най-добрата, идеална справедливост налага правилата да бъдат прекрачени и/или трайно променени. Но в това разграничение консервативното разбиране е неприложимо към случая; то е практически предмет на правото и институционалните уредби. В него санкционираното от служител заплюване на дете от други деца е чисто и просто недопустимо, понеже, първо, всяко международно споразумение, национален закон, наредба и национален или местен, включително училищен правилник, не го позволява и второ, третокласниците не са пълноправни дейци, понеже са едва на девет-десетгодишна възраст, следователно не подлежат на никакви правни санкции за това, че се плюят. От гледна точка на учителката и подкрепящите я с петиция родители вероятно става дума за идеална справедливост, но тогава те ще трябва да обяснят как, за сметка на прекрачването на установените правила, се гарантира справедливостта в очевидно предпочетената ѝ ретрибутивна форма, която описах.

Според директорката на училището учителката е била крайно напрегната и изтощена и заради това не е могла да прецени трезво действията си. Стресът и изтощението безспорно са значим фактор в работата на учителите, особено в България, но такива обяснения заместват един проблем с друг – ситуацията на учителите със ситуацията на децата, – които, колкото и да са взаимосвързани, са различни проблеми, влияещи се не само един от друг. От друга страна, въпросът за справедливостта е относим и към това каква е институционалната реакция към случая, какви са развитията, от една страна, за наказания в класа ученик, и от друга, за наказалите (учителката и плюлите в колона ученици). От гледна точка на училището реакцията е само предупреждение за дисциплинарно уволнение към учителката, и ако е имало други действия, те не са известни. От гледна точка на детето, родителите му го местят в друго училище. Щом, както показах, организираното от учителката плюене е несправедливо от ретрибутивна гледна точка към ученика, то той не е компенсиран по никакъв начин, а просто е оттеглен, премахнат, т.е. в известен смисъл извършената несправедливост е легитимирана със съдействието на институциите, при това толкова повече, колкото за учителката не следват никакви практически последствия.

Накратко в случая, както той се е разиграл и продължава да се разиграва, или моралната философия е безсилна по въпроса за справедливостта, или налице е поддържане, но в нови и все по-големи размери, на несправедливостта.

Социално-психологическият и педагогически прочит: възпитание чрез унижение

В такъв прочит същественото е как в дадена ситуация мислите, чувствата и поведенията на хората се влияят от същите на други хора. Ако се добави и педагогическата перспектива, значение има как тези взаимодействия се отразяват занапред върху психосоциалния климат, развитието на децата и на възрастните в същите тези среди и места.

За да е изчерпателен, такъв прочит изисква знаенето на цяла огромна верига от събития и взаимодействия. Наличната от медиите обаче е само информация, ограничаваща неизбежно ситуацията до „Кой?“, „Какво?“, „Как“ и „Защо?“ („Кога?“ не е толкова значимо). Знае се само че 1) дете се е спречкало с други две деца в междучасието и ги е наплюло; 2) учителката е разбрала и в началото на часа е изправила наплюлото дете пред дъската, наредила е останалите в колона и е казала всички да минат, едно по едно, също да го наплюят. От всичките други неизвестни безспорно е само едно: публичното унижение като възпитателен метод, безотносително дали групата има сходен минал опит (например често децата се плюят едно друго) или не.

Конфликтът между децата излиза от сферата на частните им или получастни отношения. Учителката не се намесва така, че авторитетът ѝ да послужи за изясняване на ситуацията в рамките на конкретните отношения на конкретните хора и за евентуалното им подобряване, щом като е счела, че те са съществени. Не решава и да заключи нещата в рамките на своя авторитет, като например разговоря или накаже детето в своя кабинет. Напротив, конфликтът става достояние на групата и основание за колективно приучаване към норми на поведение – ако накараш един или двама да се почувстват зле, всички останали ще те накарат вкупом да се почувстваш зле, като възмездието ще е умножено по броя на всички членове на групата, понеже предполагаемо престъплението засяга общия им морал. Унижението е дори поставено на втора степен, тъй като самият носител на официалната власт, абсолютният авторитет организира конкретният овъзмездителен акт, при това в много строен порядък. Ситуацията е и по трети начин влошена от преместването на детето в друго училище; възможно е и предишна история на отношенията да го е наложила, но отстрани всичко изглежда като „заплют и изхвърлен“. Нищо чудно, че детето, наплюло двете други първо, вечерта след случката се е държало неадекватно вкъщи и е казвало, че му е физически зле, а в последствие в новото училище с него започва да работи психолог.

Според мен ефектът от развитията е безспорен и е значително по-унищожителен дори от физическото наказание: ако нарушиш неписаните правила за отношение към другите, формалната власт стройно ще организира тези други да ти го върнат тъпкано. Няма да ти помага, няма да те пита, няма втори, трети и пети шанс, отсъства дори и идея за подкрепа на общността, напротив – тя става автоматично наказателен отряд. Отделните хора изглеждат по презумпция неспособни и поради това биват с лекота лишени от автономия да разрешат проблемите помежду си, с или без намесата на формалната власт. Посланието тук се изчерпва в логиката „престъпление-наказание“, където наказанието е винаги на тълпата и по идея и под санкция на властта, и винаги само „тук и сега“. Дори и да присъства у учителката разбиране за динамика и историчност на отношенията, следователно и за промяна и развитие (лично и групово), или за развиващите се способности и автономия на децата, редът и дисциплината изглеждат като самоцел, застинала във времето, на която може да бъде подчинено всичко. По мои сметки за цялото действие от часа са отделени между 10 и 20 минути, което е доста в контекста на пренатоварената за всички учебна програма и настояването, че първостепенна цел на училището е развитието на знанията. Значи учителката или е преценила, че възпитателният ефект на тези отделени минути ще се отплати дългосрочно, или само е приела, без много премисляне, че това е най-справедливият възпитателен ход, който може да предприеме. И в двата случая и каквото и да е обяснила пред децата описаните дотук ефекти не се променят.

Смятам, че ако учителката беше уволнена, с целия клас би следвало да поработи психолог или поне друг учител, само по този въпрос. Но едно от възпитателните послания на факта, че учителката ще продължи да работи в това училище и с тези деца е „Един от нас вече го няма и виновната за това е все още тук, но… Никой не е обещавал, че животът е справедлив. Свиквайте.“

Политическият прочит: новите норми

В този прочит на фокус идват или системите на управление, или придобиването, разпределението и упражняването на властта според определени материални и културни предпоставки.

В първата трактовка, показателно е, че случай като този се разиграва на фона на печално известната и с все още неизяснен (поне за мен) статут нова Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030 г. Може би разгърналият се в Пазарджик случай е онагледяване на оперативна цел 12 „умения за разрешаване на конфликти по ефективен и неагресивен начин“? Или пък на мярка 7 „[в]ключване в стратегиите на преподаване в рамките на урочната дейност на компоненти с възпитателно въздействие“? И да е закъсняла, и да е крайно навременна, Стратегията е трагикомичен знак за разбирането и практиката на т.нар. възпитателна работа в България. Докато известните развития по пазарджишкия случай явно не се разглеждат през консервативни четения на предписанията за справедливо и добро, Стратегията, бидейки ужким тъкмо за да урежда тези отношения под санкцията на най-високото държавно ниво, показва, че дори самите предписания са напълно абсурдни. Тази стратегия битува някъде на ужким невъзможната граница между европейско-либералното и национално-фашисткото като ценности и предписания, и следователно не е чудно, че процедурното ѝ изготвяне и финално качество като държавен документ е под всякаква критика. Не е и чудно, че (май) вече втора година нито бива приета, нито попада кой знае колко в обществения фокус.

По-същественото е, че разигралият се в Пазарджик училищен случай е в съвършен синхрон с редица законодателни и правораздавателни инициативи на държавата от последно време. Например в средата на януари депутати от ВМРО внесоха в Народното събрание проект за промяна в закона за МВР, която да позволи създаването на отряди от цивилни помощници-доброволци към полицията, тип шпицкоманди, в подкрепа опазването на обществения ред. В последния ден на януари, в отговор на случая с убитото 18-годишно момиче от 17-годишно момче (все още неприключен съдебно) и под публичното давление на министър-председателя депутати от ГЕРБ внесоха проект за изменение на Наказателния кодекс, според което следва да се увеличи горната граница на наказанието за извършили тежко престъпление 16-17-годишни до 20 години лишаване от свобода. Тези дни новият главен прокурор Иван Гешев е изпаднал в амок по преследване на „битовата престъпност“, обикаляйки гетата на София (след като по-рано демонстративно посети с. Галиче, където бе убито момичето от другия случай), предполагаемо, защото има или следва да има подкрепата на обществото по думите на бившия президент Плевнелиев за въдворяване на ред. Преди няколко месеца тема номер едно беше условното предсрочно освобождаване на Джок Полфрийман. Това нямаше да бъде така, ако тогавашният главен прокурор и цялата политическа върхушка не бяха скочили в един глас, че съдебният състав е отсъдил грешно, и не беше предизвикан публичен линч както срещу тях, така и срещу Полфрийман. Друг скорошен случай е този на жената, станалата известна като баба Стойна. По време на протестите на малкия и средния бизнес в края на миналия месец тя попада в обектива на БСТВ и излага виждането си за живота в България, остро осъждайки властта и най-вече минстър-председателя. По собствените ѝ думи дни по-късно в дома за стари хора, в който живее тя, пристига полиция и извършва проверка коя е тази жена и защо е говорила, каквото е говорила. Не на последно място са и всички извършени или само обсъждани законодателни промени в социалната политика от последната една-две години – ограничаване на майчинството, на болничните, на социалното подпомагане при раждане или увреждане и др., – които всички променят условията: какво мнозинството не прави, а трябва да прави (при все по-затягащ се режим), за да получи нещо от голямо значение за живота му.

Общото между всички тези случаи и процеси е затягането на дисциплината и засилването репресивната ръка на държавата, и то срещу масите от „обикновени“ и обезвластени хора. Върховният им израз се вижда в ситуациите, в които вече очакваната, но правно и институционално още незакрепена дисциплина бива нарушена от някого или от група хора – тогава правителството, че и парламента запретват ръкави и правят всичко възможно да напаснат в спешен порядък институционалния ред, да върнат времето в релсите, които искат. Властта “скача” публично с цялата си наказателна тежест срещу всеки отделно взет частен случай, превръща го в проблем на общия морал и организира линч. Така медиите и социалните мрежи пригласят светкавично и провинилите се – конкретни или въображаеми като масово злоупотребяващите с болнични, истински провинени или нарушили очакванията на новия ред – стават обект на линч, на публично унижение и в крайна сметка – на заплюване.

Обратно към въпроса за сравнителната и несравнителна справедливост – у нас, видимо от вече премного случай, за сравнителна, т.е. някак универсална справедливост и дума на може да става. Депутати и висши партийни дейци извършват престъпления без никакви практически последствия, хора на най-високи държавни постове стоят с неразследвани обвинения за престъпна дейност, доказани босове на организираната престъпност дори не стигат до съда и т.н., и т.н., така че, защо не – учителка нарушава всички професионални и етични норми на професията си и остава на работа, а унизено и психически смазано дете трябва да си търси друго място за учене. Справедливостта е несравнителна тъкмо от това, че на различните прослойки в обществото, разделени по власт и богатство, се полага различна мяра за справедливост. Тези различия не се съгласуват с предписанията на либералния правов ред, претендиращ за универсализъм, но ето, че някак успяват да битуват заедно с тях, той постепенно бива усукан до краен предел по тяхна мира, било то и поради постоянния законодателен и публичен натиск на властите.

Може би просто не усещаме достатъчно ясно, че всичко това се случва. Може би не можем, защото се давим в информационния поток на прескачащи се скандали и сме затънали всеки поотделно в различни битки за оцеляване, та нещо толкова страшно и показателно като случилото се в пазарджишкото училище не ни говори много. Може би заключенията ми са напълно погрешни и все още далеч не толкова много хора са възприели новите очаквани норми, колкото и ясно заявени, налагани и предавани да са те от позицията и в линията на властта – от правителството до родителите.

Но ако не бъркам съвсем, може би просто трябва да изоставим всякакви хуманистки и прогресивни идеи и очаквания за отговорността, справедливостта, промяната, поправянето, общественото развитие, каквото и да е. Може би трябва само да се оставим на вечното „тук и сега“, на блатото, в което всеки си знае мястото, и ако някак шавне, веднага бива смазан и удавен. Все пак новият обществен ред ни третира като тълпа, народ-декор за постановките на властта, както се изразява Умберто Еко, и някъде в този декор либералната демокрация окончателно отстъпва режисурата на отявления неофашизъм.

Заглавно изображение: Barbed, Edward Hagedorn (1902-1982), Fine Arts Museums of San Francisco