Коронавирусът в последните дни ни кара за момент да забравим за други вируси, които убиват ежедневно, но с по-малко паника. Един от тях е вирусът на политическата неграмотност. Особеното при щамовете му от последните десетилетия е, че основно се пренася от хора с високи интелектуални претенции и добро обществено положение, за да поразява нищо неподозиращи, загрижени за някакъв проблем хора. Предава се от екран на екран, като особено рискови са социалните мрежи. Покосените от вируса на политическата неграмотност не могат да бъдат сбъркани – държат се като съвършени идиоти в класическия смисъл на думата: неграмотни и с позициите и поведенията си, безполезни за обществото до степен на вредност.

Така наскоро с особена сила вирусът на политическата неграмотност избухна в няколкодневна епидемия около тазгодишния т.нар. „Луковмарш“. Обстоятелствата за това са две. Първо, най-накрая властите заеха някаква действена позиция, която им стигна, колкото да забранят провеждането на шествие, без да спират провеждането на митинг – в случая, нещо като седянка със свещи, знамена и мили спомени пред къщата на ген. Луков в София. Тези леки промени в 17-годишната история на неонацисткия марш не разубедиха по никакъв начин станалото известно като „Антилуков“ шествие, една антифашистка демонстрация. Откъдето идва второто обстоятелство – по време на това шествие са се появили два плаката с лика на Виолета Якова, антифашистката партизанка, убила Луков. И епидемията се разрази така…

Идиократи

Не харесвам известния филм „Идиокрация“ (2006) на режисьора Майк Джъдж по ред причини. В случая обаче е много полезно като „идиократи“ да се обозначат определени кръгове, постигнали публично влияние просто защото са тежко зараз(е)ни. В разгара на епидемията хора, които нямат много с какво друго да се похвалят, освен с някаква власт, дадена им по силата на това, че се наричат демократи, яростно възроптаха пряко срещу Антилуковмарш и косвено – срещу възпирането обичайното провеждане на Луковмарш. В огромното си мнозинство те нямаха абсолютно никакъв проблем 17 години поред с това неонацисти съвсем организирано да газят центъра на София, че и да събират приятели от цяла Европа, докато светът ни се чуди и заклеймява. Но в момента, в който на разнородно шествие, несъгласуващо посланията си, се издигнаха два плаката с образа на антифашистка, идиократите просто откачиха.

Сякаш първи се прояви евродепутатът и вицепрезидент на Европейската народна партия Андрей Ковачев. В много коментирана и споделяна публикация във Facebook той се ядосва на една „комунистическа терористка“ и постига двойно отрицание – хем още никъде, никой и никога не е откривал доказателства за нацизма на Христо Луков, хем почитателите му днес, според Ковачев, да „желаят всичко друго, но не и демокрация“. Оставаме с усещането, че за нацизъм и дума не може да става и че Луков е бил убеден демократ (което може би наистина се вярва, щом като името му стои на Мемориала на жертвите на комунистическия режим, пред който всяка година почитта си отдават повечето представители на политическата и интелектуална класа). В секцията с коментари проблесна и Божидар Лукарски, още по-виден идиократ, който заподозря жена с фамилия Пеева в роднинска връзка с „мръсната комунистическа терористка Вела Пеева“. С препращане към статия в „Блиц“ той намеква още, че в същата роднинска връзка подозира и режисьорката на известния документален филм „Да живее България!“ (впрочем разобличаващ тъкмо как се гради популярната подкрепа за неонацизма у нас).

По-софицистирана позиция изрази Димитър Атанасов, историк и главен асистент при БАН. В статия за „Свободна Европа“ той (цитирам контекстуално) „отваря дума за крайнолевия екстремизъм“ и заема позиция „против насилието и в полза на демокрацията и свободата“. Той изразява тезата, макар и да не я защитава, че агресията и политическата радикализация са неразривно свързани и по екстравагантен начин приписва на левия светоглед демофобски качества, т.е. че някакво доминиращо схващане за бедните и необразовани като склонни към агресия и ерго, крайнодесен радикализъм, ни пречи да видим „крайнолевия екстремизъм“, въплътен в два плаката. Друг основен залог на текста е, че претендира да разсейва „терминологичната мъгла“, пречеща на демократическия просперитет, като заявява, че противоположностите са еднакви и че – внимание – „ляво не значи антифашизъм“, точно както дясното не значело фашизъм. Уви, Атанасов не завършва своя принос към историята на идеите и политологичните науки и не разяснява кои са тези леви, които нямат нищо против фашизма.

Доста по-далеч стигна статия в сайта за новини и анализи „Фактор“, иначе обилно отразяващ всякакви движения около Луковмарш (най-често от позицията на „по-истинския национализъм“). В нея, след 17 години сбирка в София на неонацисти от цяла Европа, реторически се формулира въпроса „[п]окровителства ли Столична община марша и призивите за убийства на левите нацисти?“ Може би Димитър Атанасов би потърсил неизвестния автор на текста, за да докажат заедно не просто съществуването, а доминацията на „левите нацисти“ в България и по света.

Паралелно на тези текстове анкета във Facebook група на „Демократична България“ прави всичко по силите си, за да подкрепи идиокрацията от позицията на обикновения проидиократичен гражданин, показвайки мнозинство против т.нар. „забрана“ на Луковмарш.

Без да има смисъл да цитирам стотици други мнения и коментари, на които се натъкнах в последната седмица, това изглежда да е според онлайн медиите и Facebook, епидемиологично-идеологическа картина в страната.

Не демокрация, но от идиокрация към фашизъм

В доминиращия дискурс мнения като горе цитираните са възможни чрез следната аргументативна линия: 1) Демокрацията и свободата са обратно на насилието. В комфортния свят на високопоставените интелигенти от всякакъв калибър времето е спряло и всичко е прекрасно. Демокрацията или по-скоро подобието на демокрация, в което живеем, един хубав ден просто е настъпила и никой, никога и по никакъв начин не е платил с живота си за това. Свободата, каквото и да представлява, е състояние на духа. Може би се радваме като общество и на двете по решение например на Европейския парламент, с което всички сме проимали право на почивка, избирателни права и пр., и пр. Уви, разумният дебат и умереност имат смисъл в комфортна ситуация, която някой преди теб е осигурил, но ти си твърде егоцентричен и неграмотен, за да си в състояние да го разбереш. 2) Всяко (политическо) насилие е насилие по един и същ начин. Понеже коментаторите си живеят комфортно по много сходен помежду им начин – не биват насилвани или потискани политически, икономически или културно и идентичностно, т.е. могат да си нищят в разумен дебат какво ли не и до безкрай – значи няма нужда от никакво насилие. Всяко робство и изобщо всеки потиснически ред в историята са се сринали сами, от срам може би, а Втората световна война вероятно е унищожение на демократичния фашистки свят. 3) „Радикално“, „крайно“ и „екстремно“ са едни и същи думи. Тъй като насилието е немислимо и осъдително във всичките си форми по еднакъв начин и е оръжие на неспособните на друго политическо действие, трябва да имаме думи за неговите прояви, за да го заклеймяваме най-решително. Така „крайно“ и „екстремно“ (което е всъщност фундаментализъм, т.е. строго придържане към базовите постановки на някаква доктрина), става същото като „радикализъм“ (адресирането в корен (radix, от лат.) на проблемите, срещу които се обявява дадена идеология). 4) Фашистите и антифашистите са едни и същи. В създадената „терминологична мъгла“ издигащият плакат е безпроблемно изравнен с убиващия; убиващият за самозащита става същият като убиващият за разпростиране на властта си, изградилите Аушвиц не се различават от освободилите Аушвиц, и т.н., и т.н.

При доминиращо такова качество на дебата не може и дума да става за обсъждане същинските тревоги, завещани ни под формата на неотработена историческа памет. Никой извън специализираните среди не би седнал да обговаря последователно и честно както че в България фашистки тенденции и политики категорично е имало и че те следва да бъдат осмислени и заклеймени, така и че челото на прекратилите тези тенденции в лицето на БКП в хода на няколко десетилетия претърпява непростими обрати към авторитатно управление. И нещо повече – в предполагаемо демократичното ни общество темата за това, че фашизмът е дълбоко и осъзнато антидемократична идеология и практика, а антифашистите от комунисти до либерали исторически са обединени като минимум именно от желанието си за демократичен живот, изобщо не може да се сложи на масата. У нас, ако се следва мисълта на идиократите, демократично е да не се мисли и да се говорят общи приказки.

Горецитираният Димитър Атанасов е прав за едно – след изтичането на безметежните дни на либералния консенсус политическата радикализация се засилва. Ужасени и неразбиращи могат да бъдат само останалите в същата тази безметежност. В свят на непрестанни кризи и брутално насилие от всякакъв тип само такива като тях могат да (се) омагьосват с пожелания за умереност и разумен дебат. Всеки друг политически активен човек е наясно, че е спешно да търси и адресира корените на общите ни проблеми. Във въображението на вечния центрист всеки осъзнаващ и отстояващ цялостна идейна позиция обаче е потенциален екстремист.

В България картината е още по-недвусмислена. Страната е раздирана от небивали неравенства и тотална атомизация на обществената тъкан. Абсолютно всеки един аспект, критичен за съществуването на демократичното общество, е пред пълен срив. За да се удържа и насочва сриването, правителството е съставено от консервативно мнозинство и фашистко малцинство, като последното може да се счита за „прото-“ или „полу-“ само защото няма повече власт. И всичко това, както отбелязах, на фона на непреработена тежка историческа памет, съчетана с всепроникваща ревизионистка и неотрадиционалистка пропаганда.

В такъв контекст е естествено и крайно необходимо хората да заемат все по-категорични позиции. Неслучайно, докато Луковмарш е съставен изключително от млади мъже и етнически българи с доста сходни убеждения, Антилуков е шествие на мъже, жени, ЛГБТИ, разнообразни етноси и политически ориентации. Това не са разлики, които обичайният идиократ е в състояние да регистрира, но те трябва да бъдат разбрани добре. Огромното мнозинство български граждани са под заплаха и насилвани ежедневно, било то заради икономическото положение в страната, заради унищожаването на гласа им, на физическата им цялост и здраве или заради всичко това, взето заедно. Луковмарш е парад на всичко, което води до това състояние, той е статуквото в радикализирана форма, и това, че ВМРО като част от правителството са отколешни партньори на организаторите му е само едно недвусмислено доказателство.

В такъв контекст идиократите, обявяващи всяко насилие за еднакво и приравняващи фашизма с антифашизма са нищо по-малко от вредни. Тяхното лицемерие, егоцентризъм и неграмотност трябва да бъдат разобличавани незабавно и безапелационно, защото поддържат влошаването на общия ни живот заедно.

Заглавно изображение: кадър от филма “Идиокрация”. В настъпващата у нас такава разликата е, че унищожението няма да е така видимо, а ще цари под фасадата на обновени с европейски средства площади и санирани сгради.