16 април 2020 г.

Мислили ли сте някога, че „В какво време живеем само!“ би звучало като чудесна закачка просто заради това, че живеем? Американците май казват „Какво време да си жив!“

Може би винаги е било така и напоследък не се случва нищо извънредно. В крайна сметка, ако въодушевеният наблюдател би умрял точно след като изрече теми думи, това би било иронично, но едва ли някой ще го запомни.

По отношение на запомнянето някои казват, че победителите пишат историята, но далеч по-малко славната истина е, че това са просто наблюдатели с достатъчно късмет или хитрост, за да се приютят някъде в сенките на богатите и силните на деня. Просто победителите рядко се занимават с интелектуални дела и затова ги оставят на оцеляващите в пределите на тяхната власт.

В последните дни потокът от евтин труд започна да тече от перифериите към центъра на Европа при най-официални обяснения и необичайни мерки, за да заобиколи обичайните изисквания на една пандемията, и това се превърна в нещо като новина. Вчера пристигнаха и репортажи за първия румънски работник, починал от болестта на скъпоценните плантации за аспержи на Германия. Подобни неща се случват и във Великобритания, и в САЩ, и къде ли още не, разбира се. Имам сериозни съмнения, че хората в това положение биха казали „Какво време да си жив!“ Едва ли биха казали и че живеем в интересни времена.

Малко е странно, но „Дано живееш в интересни времена“ като вид проклятие или каквото и да е там се приписва от британците на китайците, но всъщност не съществува абсолютно никакво доказателство китайският народ някога да казвал нещо такова. По подобен начин днес британците, редом с по-голямата част от западния свят, предпочитат да смятат, че Китай е някак еднолично виновен за настоящите интересни времена, тоест че някак ги е проклел. Толкова просто и удобно. Оказва се обаче, че единственият източник, в който може да се открие израза „живеем в интересни времена“ е всъщност от Великобритания. И по-точно, поне според филолога Гарсън О’Туули от quoteinvestigator.com, изразът може да се припише с вероятно най-голяма точност на Джоузеф Чембърлейн, държавен секретар на колониите на Британската империя в края на 19 и началото на 20-и век. В своя реч през 1989 г., той казва:

Мисля, че всички ще се съгласите, че живеем в изключително интересни времена. Аз самият не помня друго време, в което нашата история е била така пълна, в което ден след ден ни се предоставят нови обекти на интерес и нека кажа също, нови обекти на тревога.

Впрочем афоризмът „историята се пише от победителите“ се смята, че е на Чърчил, но реално няма никакви доказателства, че тъкмо той е казал подобно нещо. Повече ми допада това, което казва Райхсмаршал Херман Гьоринг от подсъдимата скамейка по време на Нюрнбергските процеси: „Победителят винаги ще бъде съдията, и победеният винаги ще бъде съден.“

Предполагам, че в тези дни на пандемия е трудно да си победител. Обичайните победители като Великобритания например, или пък САЩ, срещат особено големи трудности. Сякаш страдат толкова много тъкмо поради това, че са твърде свикнали да бъдат победители, а как да бъдеш победител срещу нов и толкова опасен вирус? Гледам бръщолевенето на Тръмп и идиотските политики в Обединеното кралство и си мисля за Соломон от Стария завет:

Дойде ли гордост, ще дойде и посрама, но мъдростта е със смирените.

Наблюдателят не е непременно мъдрец, но когато наблюдаваш как богатите и силните, бидейки абсолютни лунатици, управляват пандемия и се провалят катастрофално, на ужасяваща човешка цена, определено е мъдро да се смириш. Предполагам, че това е позицията, от която пиша тези редове. И се чудя, ако вирусът се окаже победител – каквото и да значи това – ще бъдат ли за пръв път съдени вечните съдещи? И от кого?