И днес (и вчера), 75 години от капитулацията на нацистка Германия, както по няколко други повода всяка година (а често и без повод), една особено шумна, макар и мъничка част от нашите съграждани настоява да ангажира вниманието ни с истерично-триумфалния си цинизъм. Шумността им няма особено съдържание и собствено кохерентно послание, а по-скоро цели просто да надшуми всяко полагане на венец, всеки химн, всеки архив, да ги удуши, смаже и заличи. Да е възможно по-силно крещене, докато други притихват с признателност.

На 8 и 9 май светът си спомня края на най-голямата катастрофа в човешката история. Отбелязва се завършека на най-разрушителното време, познато на цивилизацията ни, и се отдава почит на загубилите животите си в битката той да бъде извоюван. Уви, поначало чисто техническата причина за разминаването на датите с един ден се превръща съзнателно в част от безкрайната студена война.

Но тези наши съграждани имат съвсем друг и крайно специален прочит. В тяхната – изглежда, по собствена преценка – недостижима по сложността си морална вселена триумфът над едно зло преди 75 години е триумф на друго зло, и следователно няма победа за празнуване, и няма победители и победени. В тази алтернативна вселена Денят на Европа е възможен само и задължително без Денят на победата. В тази вселена, ако обърнем наопаки думи на известния “ловец на нацисти” Ефраим Зуров, тези, които са освободили Аушвиц, са същите като тези, които са го построили.

Този действително вселенски по мащабите си цинизъм би било лесно, но невярно и излишно неуважително да се припише на незнание. Даже напротив – тези шумни наши съграждани са по мои впечатления все добре образовани хора с добро обществено положение, които при това са готови да изкарат от ръкава си всякакви историографски детайли, релевантни или не толкова, за да доказват нуждата да вдигат своя шум. В този смисъл спорът не е научен или по друг начин рационален, той не може да се води с размахване на факти и взаимовръзки. По-скоро изглежда, че цинизмът на тези наши шумни съграждани извира от едно особено високо самомнение и от едно въображение за историята като огледало, в което те могат да видят единствено себе си. Спорът и убеждаването са обречени на провал, но това самомнение и това въображение си заслужава да бъдат разобличавани – заради всички други граждани.

Ефраим Зуров, впрочем, е американски историк от еврейски произход, прочул се с изследването на нацистки военни престъпления и изправянето на отговорните пред съда, основно чрез ръководения от него център “Simon Wiesenthal”. Пълният цитат, обърнат наопаки по-горе, е представен от The Guardian преди цели 10 години и гласи:

Въпреки всички ужасни престъпления на СССР, не можете да сравнявате хората, които са построили Аушвиц с хората, които са го освободили. Нацистка Германия вероятно нямаше да бъде победена, ако не беше Русия.

Коментарът е направен по повод отхвърлено от Европейската комисия искане на Чешката република, Литва, Латвия, Унгария, Румъния и България комунизмът из целия Европейски съюз да се третира по еднакъв начин с фашизма, т.е. като престъпна идеология и неразличим тоталитаризъм. Историята обаче тече, нещата се променят, Европейският съюз – също – и девет години по-късно един малко по-легитимен от ЕК орган – Европейският парламент – прие резолюция, озаглавена “Значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа”. Тя окончателно приравни нацизма и комунизма като еднакво престъпни и подлежащи на преследване възгледи и памети. А вчера, тъкмо навръх Деня на победата по западен тертип, същите разочаровани преди 10 години страни, този път подкрепени и от Естония, Словакия, Полша и САЩ, излязоха с обща декларация, в която всички тези позиции се препотвърждават, но фактически много по-голяма тежест стилистично и като обем се придава на престъпността на комунизма. Това не е първа такава изява на Министерството на външните работи, а и на българските правителства изобщо – вече много години и по безброй начини те са напълно последователни в своя яростен ревизионизъм. На този фон цинизмът на нашите шумни съграждани действително изглежда като абсолютен триумф. Осезаемото им самомнение като за дисиденти, като единствените, казващи Истината, може и да не издържа елементарен преглед (все пак “дисидент” означава “несъгласен” с официалния режим), но както беше посочено, тук не иде реч за рационален разговор.

Значимо е обаче, че на 8 май, когато Западът официално празнува победата във Втората световна война (като у нас фактически и дума не беше обелена), нито една западна държава не подкрепи изявления като това от декларацията на България и нейните побратими. Което разбира се не означава, че в тези “по-западни” страни не текат сходни на тези у нас конфликти. Особено (и обяснимо) показателен е случаят на Германия. Берлин обяви специално за тази година, че 8 май е почивен ден в провинцията, за да отбележи 75-ата годишнина. Натиск това да стане официален празник във всички провинции се чува не от вчера, но особено популярна стана петиция в подкрепа на идеята, започната от оцелели от Холокоста. Същевременно лидерът на парламентарната група на крайнодесните Алтернатива за Германия (AfD) заяви в началото на месеца, че денят не може да бъде считан за “щастлив”. “За затворниците в концентрационните лагери това е ден на освобождение. Но той е също ден на абсолютна загуба, ден на загуба за големи части от Германия и загуба на национална автономия.” Не би било ни най-малко преувеличено да се каже, че тази позиция се припокрива отлично с позицията на нашите шумни съграждани. Те обичайно се разпознават като десни, но никога не биха допуснали да бъдат считани за крайни. Същевременно възгледите им както за значението на Деня на победата (не че нацизмът е разгромен, а че Съветският съюз е сграбчил Източна и Централна Европа “в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол” (по декларацията от вчера)), така и за установяването на съветската власт в България през 1944 г. (като за окупация на мирна страна, несвързана с Оста), спокойно могат да бъдат изразени и от AfD. Нашите шумни съграждани, точно като крайната десница в Германия, живеят в своя алтернатива и не искат да празнуват 9 май.

Но те, разбира се, не могат да си дадат сметка за тези исторически развития от последните години и съвсем не се виждат част от тях. Действително критичното съзнание би се стъписало и най-малко би премислило позициите си още веднъж, ако точно по идейни и морални въпроси се види внезапно в един лагер с официалната власт. При това говорим за власти в държави, които все по-открито се обявяват против всякакви фундаментални принципи на демокрацията, ужким извоювана мъчително тъкмо през последните 70 години. Но нашите шумни съграждани могат да повтарят самоотвержено и до припадък, че са против всеки тоталитаризъм чак докато властта в собствените им страни, все по-открито идентифицираща се с крайнодесни режими, ги въдвори в съответните учреждения. В тяхната извисена, но самотна позиция, където в огледалото на историята не се вижда никой друг, освен привилегированата им позиция на незнаене какво е да се взима страна, съществува такова нещо като тоталитаризъм “по принцип”, както съществува знак на равенство между умрелите, за да има концентрационни лагери и умрелите, за да няма. Излишно е, дори за ден, да ги молим за смирение. В тяхната политическа теология доброто на съвременната либерална демокрация е по принцип несъвместимо с тоталитаризъм, но с комунизъм – особено. Следователно, както последните години и собствените ни страни показват, място за крайнодясното може да бъде отделено – повече и повече. Те, понеже явно вътрешно много силно желаят да се идентифицират само с тези в лагерите, но някак без лагерите да са допустими; понеже по свои перверзни начини може би копнеят за силна ръка и ред, които ако не друго, то поне веднъж завинаги да ликвидират комунизма; няма съмнение, че дори въдворени в някой такъв лагер на бъдещето пак ще бъдат все така шумни. Добре че никой няма да ги помни. Не е добре, че в безсъзнателното си крещене правят услуги на властта, за които тя иначе би убивала.

Заглавно изображение: Majkl Velner