16 март 2020 г.

Явно трябваше да настъпи глобална криза, за да се появи слънцето най-накрая след седем месеца непрестанни дъждове и депресивен мрак. Сега имаме депресивна пролетоподобна свежест, сякаш нещата не бяха достатъчно объркващи и без това.

Супермаркетите се опоскват в спокоен, но систематичен порядък. Няма битки край рафтовете, нито дори тревожност – поне от това, което виждам и усещам; обичайното потребителско поведение, просто касаещо се до значително по-големи количества от значително по-странни стоки и комбинации от стоки. В някакъв смисъл бих предпочел битките.

Всички образователни институции се затварят. Не и моята, т.е. където се очаква да стана достоен немскоговорящ бюргер или поне послушен имигрант. Вчера училището писа във Facebook, че тъй като са частно учреждение, очакват последващи указания от властите, и затова засега продължават учебни занятия по каналния ред. Уверих се, че разбират, че ги очакват неприятности, поне що се касае до мен и вероятността да ми напишат отсъствия в настоящата ситуация.

А всичко, над което работя, най-вероятно отива лека-полека по дяволите, въпреки всичките ми усилия да навигирам промяната в плановете на три ключови проекта, на които разчитам за препитание. От всичко, това е единственото нормално за мен, и това, на което съм най-добре адаптиран да отговоря; да работя с и за хора в социалната сфера е изключително и по дефиниция да се справяш с малки, но продължителни кризи, както и в голяма степен първото, което бих сложил в секцията “Умения” на CV-то си.