2 април 2020 г.

Беше продуктивно да се отдръпна от дневника за известно време. „Продуктивно“, откровено казано, в смисъл, че когато не съм напълно потопен в работа, психиката ми дава много ограничен избор – или графомания, или хипохондрия. Така че през последните десет дни се занимавах предимно със значителни количества работа и с няколко текста. Като се замисля, дневникът май няма нищо общо с всичко това. Както и да е, за момент звучеше смислено.

Разсъждавах върху това как различните поколения преживяват случващото се напоследък. Мнозина призовават познати духове на истинска война, истински недоимък, репресия, сякаш пренареждат неща в интимното си, и споделят в медии и социални мрежи процеса с всички нас, на глас, та да могат някак да запечатат в реалността и сигурно в общото точката, до която са достигнали.

Поколението или поне кохортата, от която съм част, не може да направи нищо от това. Да призоваваш духове, за които винаги си знаел, че са духове и само духове, е идиотско.

Ние сме отгледани в криза, една или друга, истинска или фабрикувана. Да, и ние сме живели във времена на недоимък, на болести, замърсяване, война, но сме били или твърде малки, или поне половината от тези всъщност са били просто репрезентации на друго, случващо се другаде, или случващо се по доста различен начин от това, което сме си представяли. Във всички случаи кризите винаги са били факт за нас, и тънък филм, през който се случва всичко останало. Кризата като единственото нормално, в смисъл на постоянно и обичайно, или още по-добре – като нормализираща функция, като променливата, която нормализира останалото.

Същевременно, започвайки някъде, където започнахме и ние, когато бяхме родени, разказите за добрите и лошите момчета, спасяващи и унищожаващи Вашингтон, САЩ, света или дори Вселената станаха ориентиращите оси на нашето въображение. Успешно отделиха кризата като действително момент на решение от фактическите, материални условия нещо да трябва да бъде решено. Пластмасата в океана стана разбираема за нас чрез торбичките, люшкащи се в близката река по същия начин, както сериала Black Mirror стана разбираем (а и възможен) чрез собствения ни Facebook например, без обаче от това да се очаква да последва нещо, защото при цялата си кризисна ненормалност всъщност беше нормално.

Така нашите животи не ни накараха – както някой може да се изкуши да смята – да избираме да се борим за съревноваващи се бъдеща, съвсем не. Когато си непрестанно бомбардиран от все по-убедителни картини на тотално спасение срещу тотално унищожение (и обратно), без сам да си изпитал нищо прекомерно извънредно (или когато нямаш мяра за извънредност), след като си разбрал първата и си получил следващата, те всички заедно спират да имат смисъл, или по-точно, превръщат безсмислието в единствения смисъл. Светът може да бъде унищожен и спасен по всяко време, често по начини, които дори не си си представял (но ето още един нов). Така същинският резултат от нашето възпитание изглежда като безкрайна, всеобхватна и непробиваема хетеротопия, множество светове в едновременно в конфликт, едновременно всички еднакво валидни, всички еднакво възможни, всички в настоящето, всички в бъдещето, всички тук, всички там, всеки от тях външен и чужд и нито един – интимен. Те всички се явяват и се сриват едновременно. Бъдещето е сега, и за нас това съвсем не е оптимистичният, ако не и триумфален, най-често технофикс сценарий, който трябваше да бъде.

Просто, междувременно, избягвай да летиш със самолет. Не ползвай агресивни химични препарати за дома. Окей? Бори технологичния прогрес с прости, антитехнологични решения. Яж био и ходи пеш. Така може и да станеш различен в тоталното безразличие, може и да изградиш някакво подобие на свое интимно. Всяко дребно решение има значение, нали знаеш? По-добре карай колело.

Сега един вирус, нещо изключително природно, се оказва променливата, която сме задвижили към съвсем истинска и практически тотална криза. Този път кризата не нормализира, а спира нормалността, както всъщност следваше да се очаква от нея по принцип. И всички светове дотук са сключили примирие, за да ни убедят, че това е Кризата и този път дори те се чувстват чужди на нея (независимо колко филма ѝ посветиха, докато я нямаше). И всичко става объркващо до полудяване. Сякаш през целите си животи сме се подготвяли за този момент само за да установим накрая, че е нямало за какво да се подготвяме. Няма огнени небеса, няма гигантски очи, нито дори чип в дланта ми, които да наблюдават движението ни, а само един досаден микроб, който никой не разбира съвсем, но редуцира всичко, всичко до едно абсолютно сега и до един свят, истински само в целостта си. Всичко стана болезнено просто и има смисъл, па бил той и какво да не правим и какво да избегнем. Всъщност толкова много смисъл, че истински нямам идея какво да го правя.

Както и да е. С гордост мога да кажа, че продължих с джогинга и дори добавих малко упражнения вкъщи, както и каране на колело в близкия парк (да, доставиха ни го вчера, юху!).

О, и също, приключихме с втори сезон на Star Trek: Discovery. Много го препоръчвам. От онези редки разкази е, в които хората са добрите същества, които спасяват цялата Вселена, защото са умни и имат принципи. Много хубаво наистина.