22 април 2020 г.

Чудя се защо, но като се замисля, когато имам време, реално аз или пия бира, или правя упражнения. През последната седмица не съм правил упражнения, въпреки че ужким си бях изградил добра рутина, и това съвсем не е защото съм се сдобил с достъп до безплатна бира, нито защото внезапно съм се озовал с повече време в ръцете си.

А дори нямам деца, нито пък мъж, за които да се грижа. Та се чудя…

А когато пиша – каквото и да е – всъщност изобщо не мисля за това дали имам време или не. Някои от най-добрите си неща съм писал в разгара на тежко претоварване със задачи (и често напук на тях).

Преди няколко часа получих известие от Google Calendar, че утре започва една обучителна програма, която развивам с двама колеги за поредна година. Представлява едно от онези изключително редки неща, които ми осигуряват едновременно хляб и смисъл. Но е странно – не само че няма да започне утре, ами нямам всъщност ни най-малка представа дали изобщо ще започне и ако да, дали ще завърши, и как. Това донякъде се дължи на пандемията, но повече на това, че всяка дума на правителството е последна.

Но какво изобщо значи “да имаш време”?

Съжалявам, че трябва да го кажа така директно, но това е доста буржоазна представа за времето – да мислиш за него като за нещо, което притежаваш, и като парченца ценности, които просто местиш от една купчина (още не твоя) на друга (вече твоя) единствено по силата на собствената си воля, сякаш обстоятелствата са просто досаден фон. И не че времето е някаква друга, по-висша ценност, ами просто стана кристално ясно по нов начин (поради новите обстоятелства) как мнозина се гнусят от всяка идея, че може да има време, от което да не произлиза някаква стойност. Така, когато не може да се отиде в офиса и значима част от работа е спряна или съвършено реорганизирана (онлайн), тези мнозина изпадат в едно от две състояния – зариват се в още повече работа, понеже се залавят с изостанали или нови проекти, редом с другото, или започват маникално да търсят начини да се усъвършенстват така, че после, някога, да могат да правят нови неща за по-висока стойност. Свободно време реално не (следва да) съществува, очевидно. И изобщо време, което не опитваш да сграбчиш. Да нямаш време е допустимо само ако извличаш максималното от наличното ти. И така дори в карантина се оказва, че мнозина нямат време, макар и така силно да са искали да имат.

Тери Пратчет го казва много добре – времето е наркотик, твърде много от него убива. И сега съвременният гъвкав и креативен буржоа, възприемащ себе си за единствения шеф на света, убива, ако не себе си, другите – задължително. Убил ги е предварително, така да се каже. “Дай ми още, дай ми още!”, “Пандемия? Карантина? Няма значение – още е!” “Ще го използвам за себеусъвършенстване или за нови бизнес възможности.” Сякаш някакво божество им е въздало благословията си. Но това е вирус, да му се не види, болест! Хора умират! Повдига ми се от безкрайните съвети за оползотворяне на свободното време и какъв уникален шанс била карантината.

Искам да кажа, и аз участвам в разни онлайн курсове по нови и вълнуващи теми, чета книги, ще продължа с упражненията си и всичко това… Но също така се подготвям за обучителната ни програма доста задълбочено, с всеки възможен детайл, и с презумпцията, че независимо какво точно ще стане, си заслужава най-малкото една добре разработена програма да стои и да чака шанса си – за друго време и дори за други хора, ако трябва. И влагам доста усилие в нея заради простичкото удоволствие да върша нещо сложно и смислено. Върви много добре с бира, макар и цената ѝ да е доста по-висока от тази на хляба. Не бързам, наистина.