Когато всичко това свърши, някои от нас, някои от близките ни или много други няма да сме сред живите. Знаем го, но просто се надяваме, че ще са само другите. Или не ни пука, което накрая е същото. Някои от нас, някои от близките ни и много, много други няма да са същите хора: някои ще са с увредени тела, някои ще са срещнали психичното страдание мнозина ще са се оказали в плен на дългове, безработица и недоимък. Знаем, че всичко това ще стане, но просто се надяваме, че ще ни се размине (леко).

Мнозина, които не са напуснали този свят, ще напуснат родината, а които останат, ще се учат тепърва да прокарват нов житейски път. Защото стотици хиляди ще се учат тепърва да живеят в опустошени от смърт, болест, насилие и глад домове. Защото в тези домове малцината останали социални работници ще трябва да извършват нови чудеса от храброст. Защото стотици лекари и сестри, чиято храброст се е изчерпала, ще са оставили зад гърба си една безполезна и унизителна система. Хиляди педагози ще са дали път на неизвестен брой нови заместници, които тепърва ще се учат как да учат другите.

На власт най-вероятно ще е още по-безсрамно правителство, което още повече ще говори за любовта към родината и семейството и още повече ще реализира на практика любовта си към едрия капитал. Новите политики най-вероятно ще минават под знаците на демографската политика, което ще значи етнически прочиствания, експлоатация на жените, възрастните и сексуалните малцинства; на продължаващо разграбване на природни ресурси, което ще значи още бетон, замърсяване и ограничаване на достъпа до общите ни блага; на продължаващата концентрация на власт; на продължаващо потискане на политическия дебат с измислени герои и измислени заплахи.

Нищо от това не е сериозен анализ или смела прогноза, а просто, да речем, обосновано предположение.

Нищо от това не е ново.

Да се надяваме, че лошото ще споходи само другите, не е ново. То не е и някаква изконна „човешка“ или „българска“ „черта“. То е функция на култивиран с десетилетия закон на джунглата, изкован в противоположна на „американската мечта“ реалност – „След като така и така се е видяло, че няма да постигна за себе си хубавото, което ми беше обещано, да се надявам поне, че лошото, с което ме плашат, ще застигне другите, вместо мен.“ Отлична среда, в която да не може да се реагира на пандемия. Това е антисолидарност, стаден имунитет, значещ колективно да оставим слабите назад, на хищниците, за да увеличим шансовете си да се спасим поединично. От тази култура някои наивно очакваха внезапно да се зароди солидарно, загрижено, ако щете „отговорно“ или дори „дисциплинирано“ общество. Властта на свой ред съзнателно я експлоатира, за да замазва собствената си безполезност, и я доведе до нови предели, натяквайки как „обществото се е провалило“. Но „няма такова нещо като общество“ – нали това трябваше да повярваме, по думите на една от глобалните лидерки на изминалите няколко десетилетия. Е, повярвахме го – какво тогава?

Не е ново и това, че тези, които са останали живи, напускат. Най-добре го знаят в малките населени места, където млади и не толкова млади, ако не са отишли вече в чужбина, ще са отишли поне в големия град и най-вече в София. Знаят го и вече колко поред випуска, които всяка година се броят помежду си наново и установяват колко са напуснали България.

Не е ново и това всяко следващо правителство да е по-брутално в своите социални и икономически политики от предишното. Някои (ще) го наричат некомпетентност, някои (ще) го наричат корупция, но ефектът накрая винаги е по-малко природа, все по-малко демокрация, все по-малко въображение за общество, все повече бедни, болни и озлобени хора и все повече власт във все по-малко избрани (които все повече не разбираме как са избрани).

Нищо от това няма да свърши.

Новото, в крайна сметка, е просто един вирус. Той е променливата, която беше необходима, за да направи видима една и без това хаотична система и да засили смъртоносната същност на хаоса.

Знаем, че нищо от това няма да свърши. Едната причина е пандемията – няма как да се знае кога ще можем да се отървем, както не знаем кога ще дойде следващата пандемия. Знаем само че следваща пандемия е неизбежна.

Основната причина обаче е, че от 30 години живеем в преливащи се от една в друга кризи, и всяка следваща е по-глобална от предишната. С цялото си същество всеки знае, че който не умре или не напусне заради едно (в случая, вируса), ще умре или напусне заради друго (друга криза). Така че който не гласува за тези, ще гласува за онези, а който не гласува за онези, няма да гласува. Накрая така или иначе няма значение, защото нито ще върнем мъртвите и заминалите, нито ще спрем заминаващите, нито ще знаем как и защо тези са се озовали на власт. Най-много някой дипломат или експерт да обяви, години по-късно, че тези на власт са измайсторени в САЩ, Русия или Германия.

Все тая. Завърта се порочният кръг, заради който всъщност никой не се тормози чак толкова с въпроса „Кога ще свърши всичко това?“

Защото няма друго.

Горчивият залък за преглъщане е, че живеем живот на еднообразие и еднаквост. Не става дума за това дали е шаренко и светка или за избора между мокачино и фрапучино. За поне десет години втвърдихме реалност, в която просто няма алтернативи и няма нищо за избиране: един лидер, една партия (а останалите трудно се различават); една посока за миграция (или две – София и Западна Европа); една посока за учене (централните училища и университети и Западна Европа); една посока за лечение (София или Западна Европа); една посока за пазаруване дори. Новото сега е просто старото, но на квадрат – благодарение на един вирус.

Отне няма и два месеца на говорещите глави, бизнеса и политиците да заговорят как „Трябва да се научим да живеем с вируса.“ Към днешна дата това твърдо фактически значи „Трябва да се научим да умираме от вируса“. Докато осмислим, че пандемията е факт, вече осмисляме и че пандемиите ще бъдат факт за в бъдеще. На целия този фон настояванията на премиера как няма да има по-твърди мерки, за да не притесняваме хората, са напълно разбираеми – те, хората, са всъщност толкова дълбоко и екзистенциално притеснени, че изглеждат напълно невъзмутими дори когато близките им умират по праговете на болниците.

Защото така или иначе няма друго. Трудно е за преглъщане, но животът без нова и неконтролирана болест вече почти изглежда толкова безалтернативен, колкото и статуквото на власт. На хоризонта не се вижда момент, в който въпросът „Кога всичко това ще свърши?“ ще има смисъл. Това-то е едно и друго няма.

Заглавно изображение: © Richard Drury