Когато премиерът Борисов заявява с апломб, че „Работата носи свобода,“ той, разбира се, не си дава пълна сметка какво значи това. Има предвид независимост, но не можем да го обвиним, че вижда разлика в понятията. Все пак човек със златни кюлчета в нощното шкафче безспорно е в състояние да прави практически каквото си поиска (свобода), без никой да му се бърка (независимост). Не може да се твърди също и че посланието на Борисов идва от някаква осмислена доктрина. По-лошо е – то идва от дълбоко вградена в структурите на властта идеология.

Зад поетапните решения на нацистите да слагат надписа „Arbeit macht frei” над порталите в този и онзи трудов или изтребителен лагер не следва да се търси нито обещание („Трудът тук ще те направи свободен/на след време.“), нито просто присмех и унижение („Трудът тук ще те направи свободен/на след време, ама друг път,“ макар че, както смята Примо Леви в „Нима това е човек?“, подигравката е именно защото този тежък труд не е за господарите-нацисти). Това биха били послания за живота на тази земя, за живите. Ако мислим като нацистите, ще разберем много ясно, че посланието касае преди всичко отвъдното и мистичното: за да се освободиш, трябва да се пожертваш. Саможертвата трябва да е на бойното поле, но ако не заслужаваш да влезеш в бой, можеш да работиш до пълна, съвършена изнемога. В крайна сметка: „Докато си тук, не си свободен/на и няма да бъдеш, каквото зависи от нас. Работата е пътят ти ‘навън’.“

По същия начин и казването на Борисов е не само напълно сериозно, но е и принципна постановка: „Който работи, е свободен“ или още по-добре – „Който работи, се освобождава.“ Налице е и война – пандемията, както разбрахме многократно. Новото е, че на бойното поле сме всички до един, макар и някои да са на първа, някои на втора линия и т.н.

Златните кюлчета безспорно носят свобода и независимост, но те не са свобода и независимост сами по себе си – в противен случай цялата мистика би отишла по дяволите. Следователно златните кюлчета се добиват не с работа, а с други средства, които остават забулени в тайна. Така че премиерът не лъже народа, напротив – работата няма да ви донесе златни кюлчета или нещо друго, което да можете да пипнете в този материален свят. Работата ще ви донесе свобода!

32 години свобода

Не следва да очакваме през 2021 г. кампания на име „32 години свобода“, както Плевнелиев постъпи през 2014 г. по повод четвърт век от края на социалистическия режим в България. Но е разбираемо президентската институция да се занимава с подобни „обединителни“ инициативи – официално се смята, че последните 30 години от родната историята са тъкмо години на свобода, включително и особено демаркирана от членството ни в Европейския съюз. В този смисъл е разбираемо също и че към 2019 г. в своята обичайна седмица българите работят по повече часове от средното за ЕС (28) (40,5 спрямо 37 часа) – борят се за свободата си. Напълно последователна в тази линия беше и несполучилата наскоро в Народното събрание идея на ГЕРБ за удвояване на извънредния труд до 300 часа, в който случай работилите по 40,5 часа седмично можеха да се окажат и с 48 работни часа седмично.

Има и друга интерпретация. Може и да работим повече седмично спрямо средното за ЕС, но прекарваме по-малко години от живота си в работа (36,4 спрямо 34 години). За щастие, повишаването на пенсионната възраст и въвеждането на практики като дуално образование и всевъзможните стажове, и какви ли не други демографско-икономически мерки ще поправят тази грешка. Друг е въпросът (или не?), че германците например работят в 5,1 години повече от живота си от нас, но и имат 5 години по-дълга очаквана продължителност на живота.

Следвай лидера

Тези интерпретации обаче не са много полезни, защото никой не е обещавал свобода приживе. Рискуваме да ги разберем погрешно – както най-често погрешно се разбира „Arbeit macht frei“. За да бъдем верни на мистическото обещание, свободата идва всъщност със смъртта. Истинските бойци (и работници, ако опира до това) се освобождават в акта на своята саможертва – това е основна доктрина на всяка фашистка идеология. Само мъртвите са истински свободни – каквото те правят в отвъдното, е напълно непонятно за нас, живите, така че няма причина да не вярваме, че най-отрудените (най-доблестните бойци) са най-свободни, просто след смъртта, и само можем да се стремим към тази свобода. Обратното би значело, че нацистите са лъгали през цялото време. Би значело също и че настоящата пандемия, насред която премиерът Борисов отправи своето послание, няма никакъв смисъл – войната е без кауза. Би значело, че над 4700 (към 6 декември) са се трудили насред тази жестока ситуация, умирали са в тази война, без да се освободят. Умирали са просто така, за едното нищо.

Но не може да са умирали за едното нищо. Не може преходът да е довел дотук! Спокойно! Въпреки всички болезнени признаци за обратното, правителството е напълно право да ни успокоява, че всичко е под контрол. През април премиерът Борисов беше категоричен, че в пандемията задачата му е да опази българите живи и здрави. Като се има предвид, че този коментар беше направен по Великден и като се постави той в светлината на изказванията напоследък, всичко си идва на мястото: ще ви държим живи, докато можете да работите; като не можете да работите повече, значи се освобождавате и следователно, умирате. Не забравяйте: „Всеки здрав трябва да работи“ – така каза премиерът по време на същата обиколка, в която произнесе и „Работата носи свобода“. Логичният извод е, че здравите не са работили достатъчно и обратно – мъртвите са работили най-много. Всичко е под контрол, контрол действително има, но тъй като целта е свободата, смъртта е естествен и дори желан индикатор за успех. Каквото по телевизора обясняват като „икономиката или здравето“, в ежедневието всеки знае, че е „хлябът или живота“, но залогът остава непроменим – свободата. 

Мнозинството последва своя премиер с яркия плам на неустрашимостта и се залови да калкулира количеството труд, необходимо за освобождение. Едни отрекоха достойнствата на врага (вируса), други кротко обясняваха възрастта, заболяванията на населението или пък състоянието на системите, които така и така си били слаби, докато трети изчисляваха колко често умират едни спрямо други професии – всичко, само и само, по един или друг начин, всекиму според битката, според това на коя линия е, за да не спре работата. Най-сърцатите дивизии се оказаха по-силни от собствения си лидер и се опълчиха срещу него, изисквайки още работа.

В отвъдното

Отвъд мистиката мнозинствата така или иначе не са истински живи – все пак основна черта на живите организми е саморегулацията (или суверенитета, или автономията, ако предпочитате). Може би осъзнаването на това обстоятелство ги накара да се втурнат към единствената сигурност, която е останала и могат да изберат, малко или повече автономно – смъртта. Ако тя бъде прокламирана като „свобода“ – „Маските са, за да мълчите“ или пък „Работата, дори да ви убие, носи свобода“ – толкова по-добре. Все е някакъв смисъл, заради който си заслужава да се живее – или по-точно, да се умре. В крайна сметка, границата между „Свобода или смърт“ и „Свобода чрез смърт“ е винаги била далеч по-тънка и прозирна от софийския въздух например. Просто вече заличаването на тази граница е издигнато до всеобщо кредо – някъде в непрогледната мъгла на София, Перник, Бобов дол или където и да е, с която и без това също всички са свикнали. Както свикнахме с умрелите здравни работници, учители и всякакви други, които станаха герои и мъченици, но не и жертви. Веднъж вече умрели, не можем да се съмняваме, че са пожелали смъртта на някой си фронт във войната и следователно, са пожелали свободата. 

Защото каквото 30 години същото това мнозинство се опитваше да изкаже като нужда от независимост и дори сигурност, му беше преразказвано като свобода; като че не разбира какво иска и казва, и че всъщност има предвид свобода. „Имам нужда от средства“ се разказва като свободата да не си мързелив и „паразит“, да работиш за мизерен доход, и че ако не искаш, друг чака след теб. „Имам нужда от почивка“ се разказва като свободата на ваканции в Гърция и избора в коя страна да емигрираш; „Имам нужда от здраве“ се разказва като свободата колко пари да внесеш в частния фонд или да дадеш на ръка в болницата. Накрая се появи човекът, който да въплъти чрез лидерството си цялата тази идеология; който без капчица полезен обществен принос и въпреки позицията си начело на държавата (или именно поради нея), блесна със златни кюлчета в нощното шкафче. Обичан или мразен, няма значение – Борисов е действително месията на новото ни време. С него мнозинството повярва, че действително е бъркало за труда, независимостта и дори сигурността си през цялото време, и понеже по един или друг начин следва своя лидер, най-накрая истински пожела свободата. (А той, лидерът, веднага след боледуването си от коварния вирус се метна на джипката, за да разкаже по най-действен и ярък начин за тази свобода.)

На 10 ноември тази година нямаше чествания на свободата, защото всички бяха твърде заети да я празнуват в ежедневието си. Така на 24 ноември 2020 г. България беше първа в света по брой смърти от COVID-19 на милион население. В челната десетка в същия ден битуваха още седем страни от Източна Европа. По начин, далеч по-реален от мистическите бълнувания на министри и експерти през годините, мъртвите са тези, които истински реализират обещанията на прехода.

В ежедневието на мъртвите историята е нежелана, бъдещето няма смисъл, и всичко се обяснява с една дума: „свобода“. Свободата да не помниш, свободата да не разбираш, свободата да не се грижиш за нищо и никого, свободата само там, където всъщност те няма – САЩ, Германия, българщината, отвъдното. Тук, където те има, в реалността, свободата е да умреш, докато работиш. Пандемията разкри безжалостно тази картина, която следим и гледаме в статистиката зад екраните си, както фотографиите на струпаните обувки в Аушвиц разкриват зверствата на нацизма. Дано има кой и кога да съди, защото в непрoгледното настояще се виждат само мъртъвци.