За мен винаги някакви обичайни имена за кучета са били например Блеки, Джеки, Рекс и прочие. Поне едно куче на тоя свят обаче се казва Ком и то живее в моя вход.

На външен вид Ком е това, което би останало от едно йорки след години наред изтезания в залива Гуантанамо. Под жилетчицата, която носи в студено време, според мен се крият белези и рани, които никой ветеринар още не е виждал. На фона на останалото, спластената му и чорлава козина по-скоро помагат човек все пак да разбере, че това е куче, а не например системно недохранен плъх с хипертрихоза, претърпял тежка катастрофа с ТИР. Подозирам също така, че редом с останалите си проблеми, Ком е и сляп. Нищо друго не може да обясни факта, че собственикът му повтаря навън името му толкова често – според мен по този начин го ориентира накъде да върви. Ако човек е в близост до тази странна двойка и наоколо е тихо, ще чува едно непрестанно „Ком… Ком… Ком…“ на интервали от най-много 10 секунди.

Както и да е, редовно засичам Ком и неговият стопанин навън на излизане или влизане във входа на нашия блок поне два пъти дневно. Като се има предвид състоянието му, не вярвам кучето да се радва на редовни разходки, ами по-скоро стопанинът му го води някъде, за да го бие на спокойствие. Така че разходките на Ком са забележителна, но и смущаваща гледка. Независимо че от това, което е останало от породата на Ком – каквато и да е била тя по оригинален замисъл – може да се заключи, че той не е способен на много големи крачки или бързо ходене, животното все пак наистина се старае. Въпреки това при разходките му навън стопанинът му, с бърза походка, практически не спира никъде и за нищо, та клетият Ком изглежда повече като мъничка шейна, затрупана с мъничък китеник, влачеща се сред праха и калта на улиците и градинките.

Колкото до стопанина на Ком, това е Хер Болт – в разцвета на шейсетте си години, строен мъж, с рунтава брада и навъсени вежди. Израснал най-вероятно в същия този квартал, в който го намерих, още някога дълго преди падането на Стената, хер Болт изглежда суров и се държи сурово. Почти никога не поздравява – даже всеки път изражението му подсказва, че е крайно неприятно изненадан да ме срещне. Винаги носи маркови маратонки и марков анцуг, изглеждащи тъкмо купени от магазина.

Както и да е, наскоро имах паметна среща с Ком и хер Болт.

Аз по принцип не съм претенциозен човек и не ми трябва много, за да счета, че живея добре. Смятам, че източноберлинският ни жилищен квартал е доста хубав. Със старателно покритите му с бели и тук-там шарени квадратчета искряща изолация гедерейски блокове; с внимателно проектираните паркоместа, на които кротко и без изобщо да пречат стоят само бляскави, чисто нови беемвета и фолксвагени; с грамадните междублокови пространства с места за спортуване на какво ли не, със спретнати градинки, опасани със симпатични живи плетове, с безброй детски площадки, коя от коя по-интересни и различни, с поддържани алейки и всевъзможни места за отдих.

Понякога, като ме хване съклета, обичам да излизам в градинката пред нашия вход и след кратка разходка, да сядам на някоя от чистите пейки и там да продължа работа на лаптопа си или пък просто да посъзерцавам света и околните урбанистки решения.

Та точно така, веднъж, докато си седях на пейка в тази градинка, видях, че се задава хер Болт, а зад него, както винаги, се влачеше Ком. Минавайки пред мен по алеята, хер Болт първоначално се опита да не ме забележи. Обаче Ком, явно след по-рязък вираж, се прекатури през един бордюр и леко скимна. Хер Болт се спря, но не за да погледне Ком, а явно за някоя нотификация на телефона си и спря за момент. Ком бавно стъпи на краката си, леко се отръска и ме погледна. В черните му, влажни очи, се четеше цялата мъка и несправедливост на света. Сигурен съм, че го чух как ми казва „Помогни ми…“

Стопанинът тъкмо си сложи телефона обратно в джоба и понечи да продължи спортното си ходене, когато, без изобщо да се замисля, реших да се намеся с най-тъпото, което ми дойде на ума – да попитам как се казва кучето, сложил също толкова тъповата усмивка на лицето си.

Хер Болт ме изгледа с онова изражение, смесица между погнуса, гняв и изненада, помълча не повече от три секунди и изстреля с дълбок, дрезгав глас:

– Комунизмус. – и продължи да влачи кучето нататък по алеята.