Преди време ми се наложи да вляза в болница. Отидох да поискам нещо за болки в корема, то пък се оказа пръснат апендикс с последвал перитонит. Аз не бях свикнал на такива глезотии, но лекарите настояваха и ето, че за около десет часа бяха щателно диагностициран, опериран и настанен за лечение.

Често хвалят германската здравна система – вече знам защо. В моето отделение стените с един хубавичък оранжев цокъл, един гладък балатум, врати широки, удобни. Светло, чистичко, подредено. В стаята само две легла, и даже момчето на другото едно такова свястно и мило. Собствена баня с тоалетна с топла вода, сапуни, шампоани, три ролки тоалетна хартия. Сутрин минава специален служител да те пита какво искаш да ядеш за следващите три хранения от едно разнообразно меню. Много се впечатлих, че броят на масълцата, конфитюрчетата и хлебчетата беше равен всяка сутрин, което в почивните бази и евтини хотели, които познавам, все още е недостижим връх.

Разбира се, всичко това си има цена. Преди време установих, че ако се увредя нещо тежко, разходите ми ще станат съвсем непосилни и съвсем няма да ми излезе сметката. И което е по-лошото, неосигурените са голямо бреме за системата. Така взех съдбовното решение да заделям една доста значителна част от месечния ми приход за здравна застраховка.

Както и да е, постоях си в болницата няколко дни и много хубаво си починах. Даже и скучно не ми беше – телевизия, радио, читав Интернет, всичко беше налице. Даже иглите, с които ме събуждаха сутрин, ми действаха някак релаксиращо.

Като се прибрах, усетих без всякакво съмнение, че съм по-здрав от преди, затова седнах на балкона да изпуша една цигара и да осмисля преживяното. От една страна, мислех си, това определено беше малкият дявол. Науката е категорична, че апендиксът е лукс, по-малко необходим дори от втория бъбрек. От друга страна обаче нямаше как да не се запитам за финансовата страна на нещата. Хубаво, имам да доплатя някаква неголяма сума за престоя, обаче спрямо месечните ми вноски за здраве, откакто започнах да ги плащам, на плюс ли съм или на минус?

Порових малко из Интернет, открих това-онова, посмятах малко. Излезе, че за цялото удоволствие съм внасял пари през последните три месеца. Да, ама аз съм осигурен вече една година. Хубаво, имах веднъж едни изследвания, едно ходене на зъболекар, още някои дреболии, обаче както и да го гледах, вноските ми за около седем месеца си стоят напълно нереализирани. Опитах се да преценя кога отново би ми потрябвала болнична помощ, та да използвам вече вложените средства, и като приложих крехките си познания от теория на вероятностите излезе, че следващият път няма да е „малкият дявол“, но и ще бъде след поне две години, цели две години! Всичко: 31 месеца или просто ужасно много пари без нищо насреща.

Не можех да оставя нещата така и прекарах остатъка от деня на балкона в задълбочени проучвания и калкулации. Изключих вътрешните болести, тъй като са извън моя контрол и се съсредоточих върху различни инциденти, които всеки може да предизвика. Например, ако ненадейно се подхлъзна на измитите стълби във входа и си счупя крак, лечението щеше да избие още само три от нужните поне 30 месеца. Ако обаче силен вятър ме духне рязко на една страна и се набуча на някой уличен кол, това ще причини тежки разкъсвания на вътрешностите ми и лечението ще покрие цели 27 месеца. Същевременно трябваше да отчета, че след определени медицински намеси доста трудно бих се насладил на болничния си престой – ако лежа, например, в гипсово корито, инвестицията наистина не би си струвала. Ето защо добавих различни коефициенти на различните злополуки, които бих могъл да претърпя. Излезе, че най-ефективно би било да ме блъсне трамвай – при правилно изпълнение от моя страна и благоприятно стечение на обстоятелствата, този инцидент би подсигурил покритие на 25 здравни вноски и минимум две седмици болничен престой.

От уважение към труда на медиците изчаках поне да ми зараснат хубаво прорезите на корема и се заех с подготовка. С най-висока прецизност определих на коя точно точка от коя линия е най-подходящо да се хвърля пред трамвая. Откъм разписание на трамвая и спрямо тъмнината на този ден избрах най-подходящият час.

Вече на място, закачулен с нов, купен специално за повода суичър, се допрях плътно до едни храсти край линията. Наоколо не шаваше нищо, само уличните лампи едва-едва мъждукаха на няколко крачки от мен. Свих се и зачаках.

По релсите проблеснаха светлините на трамвая в далечината. Движеше се по-бързо от очакваното. Но нищо, аз бях готов. Оставаше само да нацеля точния момент и правилния ъгъл. Едно, две…

Трите дни от началото на престоя ми в болницата изобщо не ги помня. После с неудоволствие научих, че е трябвало да ми ампутират едната ръка, което значително скапа качеството на остатъка от престоя ми. Най-лошото обаче дойде на последния ден под формата на писмо от съда. В него се казваше, че тъй като не съм невменяем, общинската компания, управляваща трамваите, е завела дело срещу мен за нанесени имиджови щети.

Все още не съм крайно притеснен и се надявам да открия някаква… знам ли, трайна адвокатска услуга с някакви месечни вноски? Не може да няма нещо подобно в Германия.