September 3 2038, Shiroki dol, Bulgaria
09:15

– Шо-стaва, Бургер?! – подвикна Вангето с обичайната му тъпа усмивка, приседнал на столче край пътя. – Имаше ли мухъл нощеска?

Гошè се стараеше да не му обръща внимание. Смяташе го за добро момче, което обаче прекаляваше с пиенето и нямаше да свърши добре. Всяка сутрин, без изключение, когато Гоше се прибираше от работа, Вангето, докато си сърбаше кафето преди да започне своята във вулканизатора, се провикваше с един и същ въпрос, и винаги му беше много смешно.
Беше хладна сутрин, слънцето мързеливо се изкачваше по склоновете на Рила и едва-едва затопляше полето край пътя. Гоше крачеше по шосето, както всяка сутрин вече осем години – предпочиташе да ходи пеша, за да се раздвижва. Напоследък обаче го тормозеха мрачни мисли и той се влачеше унило към града.
Макар и обикновен човек от село, Гоше се считаше за късметлия. Беше роден в Злокучене малко преди да започне прехода, и беше завършил училище в Самоков в най-лошите времена. Още на младини беше решил да се върне на село, където дълги години беше поддържал автосервиз, популярен в целия регион. С времето обаче конкуренцията се ожесточаваше, някакви големи автосервизи лека-полека смазваха бизнеса му, а и селата опустяваха и клиентите ставаха все по-малко. Точно когато беше взел тежкото решение да затвори, съдбата му се усмихна. Гоше много добре си спомняше как започна всичко…

March 9 2030, Zlokuchene, Bulgaria
21:20

Късно вечерта месинджърът на телефона на Гоше звънна. Беше Любè. Бяха израснали заедно, но той още след училище се беше преместил в София и работеше някакви неща, които Гоше така и не можеше да запомни – нещо с компютри. Понякога се прибираше да се види с майка си, децата да са малко при баба, обаче те двамата така и не се бяха засичали от няколко години.

– Ало, Гоше, чуваш ли ме бе? – връзката не беше много добра.
– О-о-о, шо-става бе, Любе, чувам те, чувам те!
– А-а, добре, добре. Абе, нищо, тука хапваме с жената. Как си ти, не сме се виждали от много време?
– Епа не сме, забравих ти физиономията! Бива, малко мъки тука с работата, ама ше се оправим.
– А, е, начи тъкмо на време ти се обаждам! Слушай сега!
– Слушам.
– Тука едни познати ми казаха, че търсят сигурен човек да им пази един имот край Самоков, баш по пътя от София.
– Е какво там, някой нов магазин ли нещо, какво?
– Не, не, при кратера.

Гоше се замисли. Вярно е, че всякакви неща се строяха последните години край пътя, но не се сещаше някой да е оставял кратер от много отдавна.

– Какъв кратер бе?
– Е, как, ти новини не гледаш ли?

Гоше наистина не гледаше новини. Смяташе всички политици и медии за продажници и лъжци, и нямаше нерви да ги слуша. Телевизора пускаше само за спорт и филми. И във Фейсбук рядко влизаше, просто така и не си изгради навик, а и малко налудничава му се струваше там цялата работа.

– Епа не гледам, какво е станало?
– Е, а виж първо новините и пак ми се обади!
– Чакай бе, как.. – Любе вече беше затворил.

„Хубаво“, помисли си Гоше, „да видим какво има във Фейсбук“ – като е толкова важно, сигурно всички за това говорят.
И действително, фийдът му беше залят с новини със заглавия като „Метеорит удари край Самоков“ и „Кратерът край Самоков: метеорит, извънземни или намеса на чужди сили?“ Сутринта на същия ден местните забелязали грамаден, още пушещ кратер в полето между Широки дол и шосето и до вечерта това вече станала водещата новина в цяла България. От снимките се виждаше, че в центъра на кратера имаше нещо като топка, малко по-ръбата, със стърчащи някакви други части от нея. Никой не смеел да припарва, а и само три часа след откритието една УАЗ-ка от самоковското поделение отишла да пази кратера и не допускала никой да се доближи под заплаха от стрелба.
Гоше преглътна тежко. „Кой съм аз да го пазя, що-е т’ва чудо?“ Зяпаше в чата с Любе с празен поглед няколко минути и се опитваше да осмисли информацията. Накрая събра кураж.

– Видя ли бе?
– Видях.
– …
– Любе, що-е т’ва бе?
– Да ти кажа, и аз не знам, честна дума! Обаче тука мойте познати търсят някой да го пази.
– Е как ще пазя нещо, дето не го знам какво е бе, ти у ред ли си?
– Няма да се притесняваш, това са сигурни хора, няма да има проблеми.
– Не знам, Любе, това е…
– Заплатата 100% ше е много добра!
– …
– Айде да помисля малко, може ли?
– Може, обаче до утре. Обади ми се. – и затвори.

Цяла нощ Гоше не мигна. Въртеше се като шугав и през главата му препускаха всевъзможни сценарии – как ще го очистят, ако направи някоя грешка, как пази нещо, дето е всъщност много опасно, как всички странят от него и го презират, че е предател да пази това… каквото и да е то.
С настъпването на утрото обаче се бяха появили и други сценарии. „В крайна сметка, затварям сервиза. Не знам какво ще работя, у Самоков нема работа, а тука Любе говори за добри пари. Колко зле може да стане? Пък и може нещо хубаво е, може да не ме мразят, може даже добра работа да се окаже…“ Гоше си падаше все пак малко нещо бизнесмен и с годините се беше научил да претегля рисковете и шансовете. Нямаше деца, с жените не му вървеше – общо взето, нямаше с кого да се съобразява. Наистина, какво е най-лошото, което можеше да стане?
В тая съдбовна сутрин на 10 март Гоше взе решение и се обади на Любе.

– Ало, чуваме ли се?
– Здраво, Гоше, чуваме се. Какво става, реши ли нещо?
– Реших. Кажи на твойте хора, че съм навит. Какво трябва да направя?
– Евала, добре! Ще им кажа, обаче нямам идея какво трябва да правиш, нищо не са ми казвали повече. Айде да ти се обадя пак по-късно, става ли?
– Става.

Напоследък Гоше се занимаваше да си разчиства двора – със затварянето на автосервиза му се отвори много работа. Мъкнеше и трупаше разни части насам-натам, кое за вторични суровини, кое за продан.
Денят напредваше, а Любе така и не се обаждаше.
По някое време следобед по черния път пред къщата изръмжа и загасна някакъв мощен двигател – Гоше умееше да ги разпознава тия неща. Тъкмо да си поиграе на ум какъв автомобил може да е това, на портата се звънна. Отиде да отвори и тъкмо да поздрави, се вцепени.
Пред него стоеше висок мъж, облечен в дълъг, чисто черен шлифер, пристегнат с колан на кръста, с черна широкопола шапка и черни очила. Физиономията му беше напълно безизразна. Зад него – грамаден черен пикап, два пъти по-висок от дуварчето на Гоше.

– Смит, добър ден. – май се представи мъжът.

Гоше продължаваше да гледа неразбиращо.

– Очакваме Ви утре в 08:00 на мястото. Всичките Ви инструкции са в тази папка – и му подаде дебел хартиен плик.

Гоше го пое с изцъклен поглед.

– Приятен ден. – каза мъжът, качи се в пикапа и отпраши с мощен рев.

September 3 2038, Samokov, Bulgaria
09:57

Вече вкъщи Гоше пиеше кафе унило на терасата. Беше разумно да си легне както обичайно и да не ги пие тия кафета, но и без това напоследък заспиваше все по-трудно.
От работа още в началото му бяха предложили апартамент в Самоков. Не че е по-близко, всъщност почти нямаше разлика в разстоянията. Според Гоше беше начин да го съблазнят още повече да приеме работата. Наистина, апартаментът беше супер – изцяло ремонтиран и обзаведен специално за сам мъж, с много луксозни мебели, разни устройства, дистанционни. Гоше беше приел с благодарност. Не съжаляваше, макар че Злокучене му липсваше и от време на време отиваше само за да се види с тоя-оня и да пият по едно. Откакто се премести, Любе го бъзикаше, че верно е станал бургер. Гоше така и не разбираше шегата.
От време на време на гости му идваше Гергана. Злокученка, знаеха се от едно време. Мила жена, с която пийваха по едно, споделяха си кой как е, какво става из Самоков, и се прощаваха. Понякога тръгваха заедно – Гоше към работя, тя към вкъщи. Той чувстваше, че Гергана беше единствената, която го разбира. Или поне приказката им вървеше, а и никога не го беше питала за мухъла. Даже и тя се дразнеше от тия подхвърляния и смяташе привържениците им за глупаци. На Гоше не му трябваше повече.
Добрите дни обаче свършваха. Договорът му изтичаше след една седмица и този път никой не се обаждаше да му предложи подновяване. Досега, вече цели осем години, винаги му се обаждаха да го питат иска ли подновяване на договора: шестмесечен, винаги, но с отлични условия – осигуряване на база реалния доход, 20 дни отпуска, заплата като за София. Последните два пъти беше подразбрал, че от Атлантическия съвет ходатайствали да се продължи договора му, понеже веднъж един дребничък мъж, който нетипично много се вълнуваше как върви работата, го беше заприказвал и от дума на дума стана ясно кой е и какво са направили за Гоше от организацията му. Този път обаче явно не са направили нищо; може да не са успели, може да не са искали. Наистина нищичко не знаеше и никой нищичко не казваше.
Гоше наистина нямаше идея какво ще прави. В Самоков нямаше работа, освен за касиери в супермаркетите към Боровец. А това не беше за него, толкова хора да му минават през ръцете, не, не.
Полегна, ужким да пробва малко да се разсее с Фейсбук, и скоро заспа.

March 8 2030, Vandenberg Space Force Base, CA, USA
07:56

– Дами и господа, остават броени минути до излитането на Space Y. Свидетели сме на исторически момент! Напомням, че целта на компанията е да изпробва за пръв път как се пренасят и съхраняват в космоса създадени на Земята, обичайни за всички нас храни…
– Еди, съжалявам, че трябва да те прекъсна, но ракетата вече пали двигателите си. На екраните виждате Елън Мъск, виждате изражението му – толкова години труд са на път да дадат своите плодове…
– …и не само плодове, ха-ха-ха
– Ха-ха, да. И така, обратното броене започва!
– 3
– 2
– 1

March10 2030, Shiroki dol, Bulgaria
07:55

Гоше пристигна на мястото няколко минути по-рано. Искаше да е изряден, а и не му се щеше да показва типичното за местните отношение към времето като към нещо, което всеки измерва по свой начин.
Стоеше като истукан насред замръзналото поле и зяпаше отдалеч към кратера. Войничето до УАЗ-ката напрегнато се целеше с пушката си в него. Мъгла обгръщаше пейзажа в мистериозна пелена.
Ямата беше наистина голяма, може би двайсетина метра в диаметър и десетина дълбока. От тук Гоше не можеше да види какво я е изровило при удара си в земята.
Зад гърба си чу рева на познат двигател. Грамадният черен пикап наближаваше с висока скорост директно през полето. Колата спря и от нея слезе Смит. Мъжът направи жест на войничето да свали пушката и то с облекчение се прибра в УАЗ-ката.

– Добро утро, г-н Гошè. Радвам се, че дойдохте.
– Добро утро. А Вие всъщност сте… – опита Гоше.
– Смит, просто Смит – отвърна мъжът все така безизразно.

Гоше не знаеше как да реагира.

– Страхувам се, че това ще е последната ни среща. – заобяснява Смит делово, докато крачеше към кратера с ръце, хванати зад кръста. Гоше почти подтичваше подир него. – От днес нататък ще изпълнявате задълженията си напълно самостоятелно и няма да се налага да общуваме. Ето защо Ви съветвам сега да зададете всичките си въпроси.

Смит спря на ръба и застина. Гледаше само надолу към центъра на кратера. Гоше, кършейки пръсти, се взря също надолу. Ръбатата топка се подаваше над пръстта, сякаш къс тъмен лед, и от нея старчаха почупени някакви метални части.

– Ами аз… – започна – Аз изчетох много внимателно папката, ето Ви подписан договора.
– Благодаря – каза Смит и пое плика.
– Нямам въпроси по договора, много е… ясен.
– Радвам се.
– Обаче все пак… Ъ-ъ-ъ…
– Да?
– Ами, какво е това все пак?

Смит се усмихна едва доловимо, но не откъсна поглед от кратера.

– Пред Вас, уважаеми г-н Гоше, стои върхово постижение на човешкия ум! – гласът му звучеше внушително и тържествено – Изобретение, поредна крачка на човечеството към покоряването на необятния космос, което…
– Добре, ама защо е в Самоков – смотолеви Гоше, но осъзна, че го е изрекъл на глас – Извинете!
– Г-н Гоше – с особено натъртване продължи Смит – Това е бургер.

Гоше го погледна изцъклено.

– Бургер… В смисъл, сандвич?
– Да, предполагам, че в Европа понякога така се изразявате.
– Там долу има сандвич?

Смит най-накрая го погледна и с нисък тембър и много членоразделно каза:

– Г-н Гоше. Не очаквам от Вас да разберете мотивите ни да изпратим бургер в космоса. И не – преди отново да попитате, не съм упълномощен да Ви кажа как той се е озовал в… тук. – Гоше наблюдаваше отражението си във внезапно приближилите се черни очила.

Смит отново се вторачи в кратера.

– Единственото, което Ви е необходимо да знаете, е, че трябва да пазите този бургер.

В продължение на няколко минути двамата стояха мълчаливо – изглежда, в очакване на следващи въпроси.

– Ами… добре. – промърмори Гоше – А-а-а… Колко дълго ще трябва да го пазя?
– Вярвам, г-н Гоше, сам казахте, че договорът Ви е много ясен. Ако съществува възможност за продължаване на ангажимента Ви, ще бъдете уведомен за нея своевременно.
– Аха.

Последва още минута мълчание.

– А, добре – продължи Гоше неспокойно – От какво трябва да пазя… бургера?

Смит не отговори веднага, сякаш подреждаше отговора си много внимателно.

– На това място, г-н Гоше, точно върху този кратер, ще издигнем музей. Споразумението с общината е готово, архитектурният план – също, и след две седмици ще отвори врати за посетители.

Гоше отново го зазяпа с почти отворена уста.

– Точно така, бургерът ще се превърне в отлична възможност за местния и национален туризъм и за образованието на младите. „Музей на американската космонавтика“, така ще се нарича.
– Значи аз… Ще пазя музея?
– Нещо такова, г-н Гоше, но ще знаете, че в действително ще пазите бургера. Много скоро той ще бъде подсигурен със специална капсула.

Гоше зяпаше огромната дупка и умът му се опитваше да нарисува чутото. Неуспешно.

– Понякога, разбира се, бихте могъл да почиствате праха.
– Ъ, да, да.
– Ако не Ви затруднява, разбира се.
– Не, не, няма проблем.

Слънцето най-накрая успяваше да разсее стелещата се по полето мъгла. Отблясък от очилата на Смит накара Гоше да го погледне.

– Е, г-н Гоше, вярвам, че нямате повече въпроси. Желая Ви успех.

Мъжът се обърна рязко и докато Гоше осмисли, че той си тръгва, ръмженето на пикапа вече се отдалечаваше в посока София.

September 3 2038, Shiroki dol, Bulgaria
18:45

Работата не беше съвсем лека, каквото и да си мислеха някои. Гоше отваряше музея в девет сутринта и си тръгваше към вкъщи за почивка и се връщаше в седем без малко, за да огледа и да затвори в седем и половина. До сутринта, общо взето, работата му беше да не заспи и да прави обиколки на всеки час. Не му беше съвсем ясно каква е логиката точно когато има посетители, да няма охрана, но както за всичко друго – нямаше и как да разбере. Прах не беше почиствал от месеци.
Самият бургер не изглеждаше като нещо специално. Най-обикновена питка, някакви салати, сосове и парче месо. Сигурно телешко. Гоше не беше сигурен, но беше готов да признае, че на вид го докарваше доста сочно. Особеното беше, че вътре в буркана – стъклен цилиндър с някакви метални обръчи от двете плоски страни – нищо не придържаше бургера, но той все пак си стоеше винаги в центъра му.
Бургерът с неговия буркан си имаха постамент, опасан на около метър с колчета и червени, дебели въжета. Гоше никога не беше пробвал, нямаше и как да попита, но беше сигурен, че някакви много сериозни системи за сигурност пазят този постамент и буркана – лазери, вградени наоколо картечници и Бог знае още какво.
Сградата беше с формата на шестоъгълник, със скосени стени. По кръглата пътека около бургера посетителите можеха да разгледат шест снимки от излитането на ракетата, придружени с информация за всичко друго, освен за това какво е предназначението на бургера. На излизане хората неизменно питаха Гоше защо все пак този бургер е толкова ценен. Той отдавна беше свикнал да вдига рамене и дори вече не се извиняваше за незнанието си. Посетителите винаги си тръгваха озадачени, а по мнението на Гоше и вероятно с усещането, че са си загубили времето.
Местните бързо бяха схванали, че в този музей няма какво друго да се пази, освен бургера. Естествено, така прякорът беше въпрос на време – в случая, няколко седмици. Да, Гоше беше известен, макар и не както му се искаше. Хората в региона смятаха работата му за странна в добрия случай, а в лошия – за смешна. Вторите, като Вангето, бяха твърдо убедени, че Гоше пази бургера от мухъла, и това беше безсмъртен лаф вече години наред.
За Гоше това, освен обидно, беше и невярно. Беше сигурен, че в работата му има висока отговорност, макар и той да не знаеше в какво точно се състоеше тя. Най-малкото, може всичко това да беше като онези експерименти с бургери от МакДоналдс – колко дълго не се променят или може би само малко се втърдяват. Защото наистина, видимо бургерът не мухлясваше, въпреки изминалото време. Пък и да беше тръгнал да мухлясва, какво можеше да направи Гоше – очевидно американците не се опасяваха от това. Или какво, опасяваха се някой да не го изяде? Гоше се засмя на ум при мисълта.
Изчака последният човек да си тръгне и заключи грамадната врата. Започваше поредната му смяна. Ставаха все по-тежки и по-трескави – сновеше напред-назад и се тормозеше за бъдещето. Опитваше се да измисли какво ще прави, когато му свърши договора, но така и нищо му идваше на ум.

September 4 2038, Samokov, Bulgaria
15:35

– Айде бе!
– Не мога бе, два дена не съм спал като хората!

Днес Гергана му дойде на гости. Тъкмо беше влязла, седяха на кухненската маса.

– Айде бе, айде по едно ракийче, ше ти олекне!
– Добре, айде по едно малко, обаче ако заспя, ти ше работиш вместо мене днеска!
– Ми ше работя, колко му е! – отвърна бодро Гергана.

Гоше стана мудно и отваряйки хладилника, простена:

– Не знам, Гери-и-и, не знам какво ще правя. Нямаш ли някоя работа да ми намериш?
– Па ела у магазина, при нас винаги се търсят хора.
– Оххх…

Двамата се насладиха за секунда на изливането на златната течност в чашите.

– Нещо по сервизите няма ли работа, ти си опитен човек?
– Няма, само разни софийски тузари ги държат, те си намират хората. Какви са, що са – не ги знам.

Умълчаха се. Гоше зяпаше с празен поглед масата, оклюмал. Гергана го гледаше съчувствено и се чудеше какво да му каже.

– Е, добре, не можеш ли някак да ги намериш ония, да ги питаш – какво, що става, нещо може да измислите?

Гоше се подсмихна кисело, без да отделя поглед от масата.

– Не мога бе, ше ги еба у краварите! Ей така ше ме оставят просто да си събера партакешите и нищо! Нищо!

Гергана се намръщи.

– Епа тогава нема да им ходиш бе! А-а-а, неблагодарници! Осем години им работиш, и нема да те погледнат накрая даже. – Гоше ѝ се усмихна накриво и закима слабо с глава. – Епа да! Нема да им ходиш – и какво?! Нема даже да разберат. Да не си се намерил на улицата, я?!

Мило му стана как се пали Гергана. Само тя знаеше какво му е и се опитваше да измисли нещо.
Поседяха още малко така смълчани. Гоше седеше прегърбен, застинал и с присвити очи нещо сякаш прехвърляше в главата си. Внезапно се изправи рязко, с отривисто движение обърна ракията на един дъх и с неочаквана сила почти викна:

– Айде да ставаме.

September 11 2038, Samokov, Bulgaria
08:00

Жълтото поле дремеше кротко в очакване на един от последните топли дни. Шосето беше тихо и пусто. Малцина и нарядко сновяха с колите нещо по-работа и само необичайно силното слънце оживяваше пейзажа.
Изведнъж мощният рев на някакъв голям двигател раздра сънливата сутрин. Черна точка на хоризонта се уголеми до грамаден черен пикап, който почти летеше през полето със страшна скорост. Толкова бързо, че сякаш за малко да се вреже във вратата на Музея на американската космонавтика. Спря рязко в облак от прах и изгорели газове.
Висок мъж с ветреещ се черен шлифер скочи от автомобила и почти тичешком влезе в сградата през отворената докрай врата. Излезе само секунди по-късно, качи се обратно в пикапа и отпраши в обратна посока през полето – някак, с още по-висока скорост.

September11 2038, Govedartsi, Bulgaria
08:12

– Има кафе. – каза Гоше и се усмихна.

Гергана, сънена, отвърна с усмивка, наля си в чашата и приседна.

– И чия е тая къща всъщност?
– На едни познати. Нали тука идват туристи, разбрахме се да сме им домакини, когато идват, да се грижим за това-онова. Убедих ги, че имам опит с тия работи.

Тя се изкиска тихо.
Високо в планината утринната хлад даваше път на остатъците от лято. Лъчите на слънцето се отразяваха ярко в буркана, поставен на масата.
Гергана изгледа съда замислено и попита:

– Е, вкусен ли беше?
– Да ти кажа – отвърна Гоше – нищо особено.