Бях на 30 години, когато те изоставих. Сега живея другаде, където наваксвам 30 години в една, две или може би три.

Проблемът е, че не си те спомням добре. Живял съм на осем различни места в теб и съм учил на четири други. Работил съм на пет още по-други, но всъщност съм те прекосявал по работа надлъж и нашир безброй пъти. Познавам безчет твои улички и когато и да ме пуснеш на произволно място, аз пак ще си намеря пътя. Мога винаги да открия местата, където съм играл като дете, където сме се събирали като ученици, където е била първата ми целувка и където сме правили ужким безпаметни студентски купони; да избродя наново любимите ми заведения; да посоча, с макар и скромни знания, коя сграда на коя улица или дори кой паметник как са се променяли и какво мисля за това; най-вече, разбира се, за паветата.

Въпреки всичко това ти остана един ужасно тесен периметър, може би „широк център“, и така чак до границата, отвъд която и без това си е нещо друго. Въпреки тази теснота, въпреки всички подробности в нея, аз все пак не мога да си те спомня.

А ти си на 30 години, откак се помниш. Според психолози на тези години и двамата трябваше да сме се справили с важен конфликт: или изграждаме собствени връзки и започваме да допринасяме за следващото поколение, или се изолираме и се чувстваме безполезни.

Местата, където съм играл като дете, където е била първата ми целувка, където сме се събирали като ученици или където сме правили ужким безпаметни студентски купони, любимите ми заведения – всичко това вече го няма.

Не ми е тъжно, дори не ми е сантиментално. Всичко това ставаше нещо друго всяка година, за да остане завинаги едно нищо – включително, накрая, и за мен; за теб винаги е било. Където вчера имаше тротоарче, днес има магазинче, а онзи ден – градинка, а преди нея – гаражче; където сега има гаражче, вчера имаше детска площадка, а след нея нямаше вече деца и затова дойдоха колите. Когато искаше да направиш детска градина, ти всъщност направи бизнес център, който всъщност запустя и затова отгоре му издигна кооперация, която изглежда пуста и само колите се правят на живи наоколо; където дойдоха колите, не остана място за нищо друго, освен за пътища. Така, където правеше пътища, ти всъщност издигаше стени, но и където правеше паркове, ти пак издигаше стени, и където трябваше да има игрища, алеи, беседки, пейки, чешми, алеи, площади, пазари, тротоари, имаше пак стени, стени и още стени. Само където са паветата не издигна стени, защото нямаше нужда.

Ти остана изолирана вкъщи, а аз – другаде. Вече знам, че дори не знаеш, че имаше да наваксваш 2500 години в 30, 31 или 32. Бих ти съчувствал, но проблемът е, че не си те спомням (освен, разбира се, паветата).

Всъщност си зациклила някъде към шестнайсетата година може би, когато задачата е във въпроса „Коя съм аз?“ Ти си твоите павета и ревниво си стоиш при тях, и се тръшкаш и крещиш, когато те питат за друго. Като това, че може на 20 метра встрани някоя баничарница да загива, и поредната био-еднодневка, поредната бизнес сграда и поредният паркинг да чакат хищно смъртта ѝ; може да има следи от гумите на някой мафиот или опръскано с кръвта на някой младеж; може после да ги чисти, с целия прахоляк, сутрин и вечер, някоя жена от някое гето, чиято метла е по-евтина от био-сандвичите, които тя не би и сънувала; може, полегнал на картон пред входа на някоя банка, някой бездомник да умира от студ; може да се изливат десетки, стотици хиляди недоволни всеки месец, всяка седмица, докато, който свари, не обяви гръмко, че излиза от ужасно тесния ти периметър и не прекосява границата, за да те изостави и да осъзнае, че не си те спомня.

Ти си само и единствено твоите грозни сиви и жълти павета, София, и дори не го знаеш.

Преработен текст от видеоперформънса „Пауза за неудобна София“