В деня за размисъл размишлявам над това над какво размишлява Българинът™ в деня за размисъл. Много пъти съм се чудил, но смятам, че днес, в третия ден за размисъл само за тази календарна година, най-накрая достигнах до прозрение.
Според тълковния речник „да размишлявам“ означава дълбоко да обмислям [нещо]. Истински така да се вглъбя и неизбежно да извикам образа на „Мислителя“ на Роден или поне на Кант, шляещ се из градината си. Аз лично, ако бях на Българинът™, щях много да се полаская някой да ми каже „Размисли!“ Представям си го: шефът някак забелязва, че много се мъча над някаква много важна задача, идва при мен, дружелюбно полага ръка на рамото ми и казва „Вземи си един ден за размисъл!“ Едно, че това си е бая време без работа и второ, явно признава, че съм способен дълбоко да обмисля нещо. Много хубаво. Аналогията е правдива, защото кой загубеняк все още почива в събота?! Денят за размисъл е непременно в събота и в тоя смисъл Изборният кодекс е не по-малко дружелюбен от шефа. Даже е повече, понеже по график те предупреждава, дава ти възможност да планираш от по-напреда – насрочва избори и в деня преди тях бащински ти казва „Хайде, време е да размишляваш!“ (И ти спира алкохола. Разбира се, всички сме по-хитри от бащите си – в това се състои прогреса – така че сме съвсем наясно, че те ни наблюдават как си купуваме бира от магазина и одобрително кимат с глави.)
Та, обратно на въпроса: неясно е над какво размишлява Българинът™ в деня за размисъл. Социологическите агенции се очаква да имат инструментариума да установят, но в действителност напълно разбирам защо не го правят – ако в понеделник пратят анкетьор при кой да е Българин и този анкетьор най-убедително-непредубедено попита „Над какво размишлявахте в събота?“, в добрия случай въпросът ще остане неразбран; „Какво правихте в деня размисъл?“ пък несъмнено ще изкара огромно количество материал, но той няма да има особена изследователска стойност, защото гигантското мнозинство вероятно ще е вършило някаква своя си работа, включително за да не остане без работа; малка част ще си спомнят, че са размишлявали, защото в това се състои работата им по принцип; а малцината, които схванат намека, ще се обидят.
Официално, когато дойде събота, държавата настоятелно напомня, че в неделя трябва да се реши мъчителната задача кой ще я управлява – над това ужким следва да размишлява Българинът™. За справянето с тая задача явно са необходими милиони мозъци, макар че агитацията за избирателна активност подозрително пропуска това и говори само за това как всеки отделен глас имал значение. Искам да кажа, всички знаем, че извън избирателния ден, в който 1 глас = 1 мозък, обичайно слушаме малък брой гласове без мозък зад тях, а системно не чуваме гласовете от милиони мозъци. (Странно е впрочем, че в деня за размисъл трябва да се размишлява само на ум – ако го направиш на глас, може да се счете за агитация, а това е противозаконно. Като се отчита предполагаемо съдбовното значение на деня за размисъл, излиза, че във всеки друг ден може да си гласен, без да размишляваш. Това би обяснило много неща, но да не разсъждавам прекомерно.) Може би просто посланието „Всеки мозък има значение“ ще създаде нереалистични очаквания за реформи в образованието и здравеопазването. Както и да е.
Ясно е според мен, че в деня за размисъл Българинът™ не размишлява над въпроса кой да управлява държавата просто защото Той към тоя момент вече борави с множество теории, с които се е запознавал подробно до петък в полунощ, и не се изисква извънредна употреба на мозъка Му, за да допусне, че все някоя от тях ще се окаже вярна. Теориите са различно софистицирани, но в крайна сметка могат да бъдат разумно сведени до три: 1) Наште ще управляват сами; 2) Наште ше управляват с Ония; 3) Наште няма да управляват. Това е прекрасен материал за размисъл и може да послужи за отлично мезе за всякакъв алкохол. Целият наличен опит на Българинът™ обаче сочи, че за това не е нужен специален ден, а е достатъчен някой и друг час – по възможност след работа. Така във всеки друг неспециален ден и час извън работа отдавна е изяснено, че 1) Наште да управляват сами е теория, която малко мозъци, които са едновременно живи и изправни, взимат насериозно; 2) Наште или ще управляват с ония, които на харесваме или изобщо няма да управляват. Тоест Българинът™, дълго преди деня за размисъл е вече наясно, че изводът от цялото размишление с голяма степен на сигурност няма да е задоволителен, и повечето налични теории обикновено потвърждават това.
Популярна е хипотезата, че в деня за размисъл Българинът™ разсъждава не върху това кой ще управлява като цяло, а върху това кои са Наште – кои са партиите и политиците, които най-много мислят като мен и изразяват моите нужди и намерения. Тази хипотеза обаче демонстрира сериозен недостатък при сблъсъка с действителността, защото емпиричният опит на Българинът™ – т.нар. „народна мъдрост“, а не теоретичният размисъл – сочи, че такива не съществуват. Неслучайно в изборния език често се използва думата „симпатии“ – на кого симпатизираш, дори и да няма нищо общо с теб. Примерно, говори умно, облича се добре, някаква нова физиономия е – все добри причини да симпатизираш. Хубавото на симпатиите е, че са доста интуитивни и не изискват особено много размисъл, така че нищо не пречи да бъдат осъзнати и на опашката пред изборната секция. Нищо не пречи и изобщо да не бъдат осъзнавани – според маркетинга даже е много хубаво.
И така, къде ме отвежда размишлението дотук? Ако в деня за размисъл Българинът™ не размишлява нито над това кой ще управлява, нито над това кои са Наште, то остава само една възможност: в деня за размисъл Българинът™ размишлява върху това дали да размишлява. Знам, че така звучи доста неинтуитивно, но имайте още малко търпение.
Българинът™ знае – пак от практическия опит – че цялата работа с размишляването и управлението е като с палачинките: приготвяш ги три часа и ги изяждаш за три минути; размишляваш по цяла година, месеци наред, слушаш, гледаш, обсъждаш, теоретизираш и накрая за един ден всичко приключва, и от следващия ден играта се превърта. Разликата е, че палачинките са вкусни, приятни и засищат, и като огладнееш пак, никой не е виновен. Българинът™ е съвестен човек, наясно със символното значение на деня – да се уединиш с мислите си, да изследваш какво казва съвестта ти, да претеглиш различни фактори. Обаче също така е наясно, че няколко дни след целокупния размисъл някой от новите, дето ще управляват – може би от Ония и със сигурност не от Наште – ще изцепи нещо като „80% сте олигофрени“; или пък „Лош човешки материал“; или пък „Ми махайте се, като не ви харесва“ и прочие, и прочие. Обидно е, но най-вече е ядосващо – на цялото размишление, дето сме му хвърлили, тези размишлявали ли са, преди да се изцепят така? Особено притеснителен е съвсем вероятният отговор „Да“. Нечестно е.
С други думи, в деня за размисъл Българинът™ размишлява над това дали изобщо си заслужава да се размишлява точно на тоя ден. Донякъде това е така, защото Той отдавна не се ласкае от тази възможност и не гледа на нея като на нещо изключително. Най-малкото, в случаите, в които в една година се паднат три дни за размисъл, всеки разумен човек все някъде дълбоко в себе си неминуемо се чуди „Какво толкова има за мислене, да му е** *?!“ Освен това Българинът™ е рационално същество и е наясно, че това е огромно разхищение на и без това дефицитна мисловна енергия. Но и нещо повече: разполага с непогрешими вътрешни сателити за разпознаване на лицемерието. Какво в целия Му житейски опит показва, че за управлението на държавата изобщо има някакво значение какво мисли? Поне едно нещо, каквото и да е? Едничко? Ами, няма такова.
Така логическият завършек е, че ако разсъждаваш над това дали да разсъждаваш върху нещо, ти всъщност в общия случай не разсъждаваш върху нещото. С други думи, все така остава неизвестно над какво разсъждава Българинът™ в деня за размисъл, но може със значителна увереност да се каже върху какво НЕ разсъждава – върху това за кого да даде гласа си на следващия ден. Или поне, не повече или по-малко от всеки друг ден.
С този мой принос към българската политологическа мисъл се оттеглям към занимания и разсъждения, в чийто смисъл нямам никакви съмнения. Например, да работя. Събота е все пак, а другата седмица се надявам на заплата.