Черната табелка

Смърт никога не е имал коса и никога не се е нуждаел от коса. Хората си мислят, че има нещо специално в тяхното въображение, но истината според него беше, че просто имат навика постоянно да си измислят начини да свързват разни работи помежду им в мислите си, докато не им се сторят достатъчно убедителни, за да спрат да мислят за тях. Прекарваха огромна част от времето си в това да избягват да мислят за Смърт, и не че това имаше значение само по себе си, но си беше озадачаващо.
Освен това са ужасно влюбени в драмата, беше категоричен Смърт. Сякаш ако имаше коса и действително я размахваше така зловещо насам-натам, това щеше по някакъв начин да му улеснява работата – не, абсолютно излишен разход на енергия би било, който определено няма смисъл отвъд зрелището. Хората никога не биха разбрали, че той не им мисли нито лошото, нито доброто, не го е грижа за никакви драматични обрати, философии, поезии или каквото и да е, и е най-обикновен администратор. Работата му беше преди всичко да обикаля и да обновява отчета за броя живи, и от време на време да го предава на Бог.
Всичко това се отнасяше с пълна сила и за конете. За какво изобщо би му потрябвал кон? Освен, разбира се, за да се засилва зловещо, размахвайки косата…
Но това, че изобщо не му трябваше кон, не променяше факта, че в кабинета му сега имаше тъкмо кон. Даже го беше обзело желание коне по принцип да не съществуват, след като този конкретен кон беше стоварил огромно количество изпражнения точно пред отчетите от първата половина на 14 век.
Затова, добавена към бавно влачещите се като пипала облаци цигарен дим, в кабинета се стелеше тежка смрад на конска тор. Смърт беше опънал крака върху грамадното бюро, пушеше цигара след цигара и се чудеше какво става. Конят беше чисто бял, с дълга и искрящо бяла грива, набит и изобщо като за кон – качествен. Смърт обаче това изобщо не го вълнуваше. И не можеше да си спомни да е поръчвал кон на Бог.

Ако зависеше от Смърт, той не би нарекъл кабинета си нещо особено. Грамадно, прашасало и олепено с никотин бюро от масивно дърво, зад него най-прост стол, пред него друг, и една най-глупава врата на няколко крачки отсреща.
Наистина стелаж с папки и разни хартии беше по определение най-неособената възможна гледка. Самата идея на стелажа с документи е да заличи всяка особеност, която евентуално хартиите съдържаха. Все пак Смърт си даваше сметка, че от перспективата на човешкото въображение твърде много на брой неособени неща могат да са… объркващи може би. Вляво и вдясно от бюрото му стените се губеха в далечни петна тъмнина, в някакъв невъобразим хоризонт, а с тях се губеха и безкрайните стелажи с папки и хартии. Бог го беше питал веднъж дали не иска втори етаж или по-висок таван, но Смърт отвърна, че му е все едно и Бог реши да не си хаби в такъв случай. Смърт му признаваше, че беше много добър в това да преценява кога е свършил достатъчно и може да се захване с нещо друго или най-добре – с почивка. Той самият нямаше тази възможност поначало. А и не разбираше съвсем самата концепция.
Конят продължаваше да стои до бюрото, не беше помръднал от мястото си и гледаше тъпо. Смърт не можеше да направи абсолютно нищо по въпроса с коня – в кабинета нямаше смисъл нито да го храни, нито да го пои, нито да го гони… Общо взето, каквото беше тук, беше тук винаги с ясна причина, а Смърт не разбираше каква е тя в случая и това ужасно го напрягаше.
На врата се почука. Това обичайно не се случваше. Вратата беше за Смърт и в общи линии посетители никога не се очакваха.
Беше много премерено – нито силно, нито слабо, нито бързо почукване – и то точно три пъти, на равни интервали. Смърт изпуфтя грамаден облак дим, смъкна тежко краката си от бюрото и се затътри с досада към вратата. Отвори, а на прага стоеше мъж.
Смърт се втренчи за няколко секунди във фигурата пред себе си. По човешки мерки беше строен мъж, атлетичен, с перфектна ръбата челюст и безупречно сресана гъста, черна коса. Беше облечен в също толкова безупречен черен костюм, с един от онези безумни панталони с крачоли над глезена, лъщящи обувки и чанта с лаптоп.

Бил беше свикнал с натоварването и дори го харесваше, но това сега беше прекалено. Тъкмо по време на преговорите за една от най-важните сделки за последното столетие получи имейл с голяма, почти светеща червена удивителна. Отвори го и веднага разбра, че трябва да се извини и незабавно да напусне масата.
Сега стоеше пред вратата, на която трябваше да почука, и се опитваше да си открадне последни секунди за осмисляне на ситуацията и на възможните си тактики в нея.
Бил беше безкрайно, неописуемо опитен и умел в това да постига своето при всякакви разговори и преговори. Освен това разбираше от икономика, финанси, търговия, земеделие, право и какво ли не повече от всички хора, взети заедно. Но точно сега проблемът му беше, че за пръв път не разбираше смисъла на присъствието си, нямаше представа какво се иска от него, какво иска да постигне и съответно нямаше как да измисли как да го постигне. Съобщението по мейла имаше грешно изрязан откъс от по-стара кореспонденция и без всякаква връзка и обяснение само едно ново изречение: „при Смърт следмалко .“
Почука на вратата – три пъти на равни интервали, нито слабо, нито силно. Тъкмо понечи да почука отново, когато бравата скръцна и Бил видя домакина си.
По човешкия календар от Реформите беше минал над един век. Мнозина бяха съкратени, везните бяха заменени с лаптопи, жълтиците с акции, конете със самолети, а малцината останали служители трябваше да заработят за дружество, с което Бог сключи публично-частно партньорство. Кой държеше акциите (освен 51% за Бог, разбира се), не стана ясно, но така или иначе намеренията звучаха чудесно: увеличаване на ефективността и готовност за посрещане предизвикателствата на новото хилядолетие.
От тогава насам Бил успя толкова много да свикне с модерните начини на работа, че гледката сега истински го сащиса. Пред него стоеше дребен, попрегърбен човечец в ужасен кафяв костюм (вероятно наяден от молци, помисли си Бил). Изглежда избягваше да се храни, защото очите и бузите му бяха толкова хлътнали, че почти оформяха черепа. Рехава, бяла косица образуваше ореол около голото теме и се спускаше до тила като много, много старо сено.
– Добър ден – каза Бил с дълбокия си глас – Вярвам, че сте ме очаквали.
За секунда Смърт го изгледа с присвити очи и кисело изражение от долу до горе.
– Така ли било? – отвърна Смърт проточено. – Е, предполагам, че трябва да влезеш значи.
Бил последва домакина си през вратата – извисяваше се като върлина над него.
– Хайде, седни и да видим каква е тая работа! – рече строго Смърт и се тръшна на стола си. Запали цигара.
Бил забеляза с периферното си зрение белия кон, но светкавично реши да не се разсейва точно сега.
Хартиен архив, за Бога…
Разбира се, беше слушал много за Смърт, а и най-малкото постоянно обменяха с него купища съгласувателни протоколи. Никога обаче не му се беше налагало да навлиза в подробности нито какво представлява той, нито що за място е… този кабинет. В крайна сметка беше отдел извън собственото му дружество, така че никога не се бе налагало да си общуват пряко. Досега.
Бил разкопча сакото си, постави внимателно чантата с лаптопа на земята до стола, седна и сложи крак връз крак.
– Червено Боро. Добър избор. – забеляза Бил с фина, почти съзаклятническа усмивка.
Смърт го изгледа остро и почти кресна:
– Виж какво, момче, не на мене тия! Не ми губи времето и кажи какво правиш тук!
Първо кон, сега и този костюмар – беше вече твърде много. Смърт наистина нямаше излишно търпение. За времето не беше точно така, но такъв е изразът.
Но Смърт не беше вчерашен. Веднага забеляза, че нахаканата усмивчица на младока се беше смъкнала. Възможно ли е и той да не знае какво прави тук?
Бил се окопити. Някои трикове бяха стари колкото времето.
– Специално сега, сър, смятам, че имам отлично предложение за Вас! – тонът му внезапно се оживи, докато се навеждаше да извади лаптопа си. – В момента е отличен избор да инвестирате в авокадо! Нека Ви покажа…
– Момче… – сряза го Смърт – Как се казваш?
Бил се вцепени. Очите му се завъртяха насам-натам панически, докато вадеше лаптопа. Върна го обратно на земята. Беше загубил контрол над ситуацията.
Не се притесняваше от Смърт. Не се страхуваше да не се изложи или нещо подобно. Просто за пръв път Бил се изправяше пред неуспех, при това без никакъв шанс да се измъкне!
– Изобилие, сър.
Смърт се подпря с лакът на бюрото, наведе се бавно и се втренчи в младока невярващо. Цигарения дим се люшкаше мудно между лицата им.
– Изобилие?

На бюрото на Смърт имаше само четири неща – купчина хартии, телефон, една възгрозна настолна лампа, пръскаща светлина насред пушека като в буркан туршия и разбира се, пепелник. Бил се надяваше домакинът му вече да каже все нещо, но той, на свой ред, мислеше твърде интензивно, за да е готов да говори.
За хората е обичайно непоносимо трудно да признаят (защото го знаят), че тъмнината е нормата, а светлината е изключение толкова рядко, че трябват много специални формули, за да бъде истински проумяна и доказана.
Ето защо, ако в тази стая имаше хора и те бяха чули гръмовния тътен в неопределимо далечния, но определено мрачен хоризонт, щяха да се побъркат. За щастие двамата в тази стая (или трима, ако броим коня) не бяха хора. Ако бяха, щяха да хукнат в обратната посока, представляваща съвсем същия неопределимо далечен, но определен мрачен хоризонт само за да изпаднат в още по-див ужас.
Двамата седящи на бюрото се обърнаха рязко в посока на тътена. Сякаш нещо много голямо и тежко се беше врязало внезапно в стената, и ехото още отекваше в обратна посока.
– Какво пък сега… – кресна Смърт с досада, сякаш още някой просто чука на вратата и се затътри с тежки стъпки в посоката на тътена.
Бил се поколеба за момент, но за броени секунди пресметна, че от тук насетне няма какво да губи и поне можеше да последва домакина – току-виж някоя нова възможност му се беше усмихнала там, където отиваха. Почти скочи от стола, нарами лаптопа за всеки случай и тръгна с грамадния си разкрач след Смърт.
Таванът изобщо не беше висок и ако подскочеше с изпъната ръка, Бил щеше да го докосне. Архивът обаче изпълваше стените от долу догоре – папките бяха педантично подредени и надписани, и само времето внушаваше привиден безпорядък с повехналите листи хартия, стърчащи тук-там като от рехав китеник.
Бил тъкмо беше хукнал след Смърт и след няколко от широките си крачки странна табелка привлече вниманието му. Без да спира, я огледа, извъртайки набързо глава – беше дълга, обхващаше цял един стелаж, черна, и пишеше „I век“. „Там си си и останал, старче,“ помисли си Бил и изобщо не отдаде значение на факта, че никъде другаде нямаше никакви други табели. Няколко крачки по-нататък загря, че тъкмо това беше и единственият празен стелаж, но незабавно го отдаде на вехтата технология и продължи нататък.
Настигна Смърт почти запъхтян.
– Какво беше това?
– Откъде да знам, момче?! Сега ще разберем! – отвърна Смърт без да го поглежда.
След още няколко крачки двамата се заковаха пред купчина тухли и хартия, от които още се надигаше прахоляк. Видимо, въпреки тъмницата, с която вече бяха свикнали, само на няколко метра пред тях лежеше сигурният причинител на безпокойството им. „Последният,“ помисли си Смърт. „Може би…,“ добави след секунда.
Стъпваха внимателно сред струпаните хартии, папки, тухли, мазилка и ръкомахаха в напразни опити да разкарат прахоляха. Някой кресна в тяхната посока.
– Ей! Насам! – беше дрезгав, като след крещене и пиене на обилни количества твърд алкохол мъжки глас. След още няколко крачки Смърт и Бил го видяха.
В руините на порутената стена лежеше нещо като… метална птица? Виждаше се, въпреки тъмнината и прахоляка, че е бяла и лъскава, но преминаването през зида я беше сгърчило почти до неузнаваемост.
До нея се беше изправил и тъкмо се изтупваше здрав, набит мъжага във военна униформа, с каска и кубинки. Извън това можеше да се каже, че бе въоръжен до зъби – по цялото му тяло бяха овързани всевъзможни патрондаши, патлаци, полуавтоматични оръжия, гранати и ножове, един от които практически стърчеше току под долната му челюст.
Смърт и Бил го гледаха и чакаха някакво развитие поради липса на друга идеи.
– Скапаната джаджа има бъг! Трябваше да намери вход и да се движи много прецизно, така че да скокна навреме като зайче, а тя да си продължи. Вместо това се вряза директно като шибан снаряд. Сега ще трябва да проверим цялата серия. – заобяснява мъжът, без никой да го е питал, след което запсува.
В един момент обаче забеляза, че двете фигури срещу него продължаваха да го гледат.
– Кво стаа? – подметна небрежно и продължи да се изтупва.
Смърт се ядоса.
– Предвид, че ти си този, който току-що се вряза в кабинета ми, може би отговорът на „Кво стаа?“ не следва да е от мен, м?
Мъжът се вторачи тъпо. По сбърчените му вежди и леко помръдващи устни, все едно преговаря чутото, Смърт видя, че този не го беше разбрал.
Вече наистина трябваше да научи какво, за Бога, се случваше, и защо не можеха просто да го оставят да си гледа работата?!

Обратно на бюрото атмосферата беше станала по-тежка дори от преди малко. Към стелещия се цигарен дим и вонята на конска тор се беше добавило ужасно изнервящото напрежение на Бил, а току-що и острият мирис на пръдня.
– Опа – изломоти мъжагата с каската и се изкиска сконфузено, когато схвана порицаващите го погледи.
Смърт подпираше брадичка на сплетените си пръсти, а вдлъбнатите му очички шареха нервно по нежеланата компания. Този с каската си чистеше зъбите с някаква клечка, докато пишеше нещо с пръсти по малко устройство с тъчскрийн и сякаш беше забравил за присъствието на останалите. Бил видимо се беше оставил на събитията, а същото, изглежда, правеше и конят, макар и незнайно откъде да беше успял междувременно да произведе още една купчина тор.
Изобщо не си падаше по метафорите и затова тъкмо в тази ситуация му се стори подходящо да използва една.
– Нещата се размирисаха, господа. – рече Смърт делово – И макар да разбирам кои са непосредствените източници на миризмата, аз все пак не проумявам защо изобщо те са тук.
Бил и конят го гледаха с очакване да продължи. Мъжага с каската все още се занимаваше с устройството си.
– Но да караме по ред. – продължи Смърт – Кой именно сте Вие, ако смея да попитам?
След проточилата се тишина този с каската се усети да се огледа какво става и забеляза, че всички го гледат.
– А?
– Кой си ти? – натърти с по-висок клас Смърт.
Мъжагата се сепна, скочи от стола, изпъчи се прав до бюрото, козирува и в най-добрите военни традиции изплю почти неразбираемо:
– Командир Мир, сър, началник личен състав на поделение „Омега“, сър!
Настъпи нова порция тишина, а военният стоеше като току-що издялан от камък.
Без да отлепя лакти от ръба на бюрото, Смърт се хвана за челото и бавно прокара пръсти през рехавата си косица. Беше виждал какво ли не, но това не можеше да бъде истина. Ако имаше кой да чете мислите му в този момент, щеше да си каже, че в главата на Смърт това определено значи нещо.
За дълго Смърт беше съумявал да се абстрахира от т.нар. „Реформи“. Понякога се случваше от скука Бог да натвори наистина извънредни глупости и за Смърт това беше в челната тройка, плътно след Всемирния потоп. И в двата случая Той изобщо не се замисляше за административните последици, както и че дава поводи на хората да вихрят и без това откаченото си въображение векове наред, създавайки още и още главоболия за всички.
Този идиот с каската очевидно беше от наемниците. Като с всичко друго, и в тоя сектор Бог си беше наумил, че частниците са пътят към „предизвикателствата на новото хилядолетие“ или там каквато безсмислица беше използвал като мотив. След толкова дълго успешно избягване на пряк сблъсък с представителите на тия „Реформи“, Смърт днес, само за ден, трябваше да се разправя с цели двама.
– Свободно, командире – изпъшка Смърт.
Мъжагата се тръшна обратно на стола с широко разтворени колене и взе решение да послуша какво има да каже господинчото с кафявото костюмче.
– Така – продължи Смърт – все нещо те води насам, господин командир Мир, или бъркам?
Стараеше се да е максимално ясен и същевременно учтив – само и само да достигне до нещо.
Мир премига на парцали няколко пъти, докато преработи въпроса, и когато това стана, лицето му грейна и каза:
– Получихме съобщение от Генералния щаб, че е време, сър.
Смърт присви очи, опитвайки се да разбере.
– Време ли е? Време за какво?
Мир го гледаше невярващо. Не знаеше какво да отвърне. Нима Смърт не знаеше?
– Говори направо, за Бога! – разкрещя се Смърт, напълно загубил търпение.
Мир преглътна. На лицето му, доколкото черната боя, белезите от сражения и разкривените зъби позволяваха да се види, се изписа нещо като усмивка.
– За Апокалипсис, сър.

Изобилие тропаше нервно с единия си крак и клатеше невротично глава напред-назад, сякаш тъкмо беше разбрал нещо. Всъщност цяла вълна от разбиране току-що се бе разбила отвътре на черепната му кутия.
Бог наистина вярваше в технологичните иновации, но никога не отделяше достатъчно време да ги проучи и да свикне с някаква поне малко коректна употреба. Все още имаше проблеми дори с имейла и редовно пускаше недописани съобщения, съобщения без прикачен файл, а понеже и като цяло му липсваше елементарна офисна култура, се случваше да праща и глупави клипчета със „смешни“ гафове на домашни любимци от ТикТок. Подозираше, че подобен бе и случаят с дрона на Мир. Започваше да разбира подхода на Смърт.
– Прав си, аз нямам право на грешки.
Бил погледна нагоре. Не му трябваше да се оглежда, за да схване, че старецът с кафявото, наядено от молци костюмче, е изчезнал. От другата страна на бюрото се извисяваше грамадна фигура, цялата в бял, излъчващ болнава бяла светлина плащ. Лицето наподобяваше това на стареца, но беше още по-лишено от всякакво изражение.
– Да, мога да чета мисли – каза Смърт – мога и още доста други неща. Стремя се обаче да съм прагматичен и да не хабя излишна енергия.
Във внезапно добилия гробовен тътен глас имаше нещо, което не търпеше спор. Нито въпроси.
– А това сигурно е Здраве. Или поне превозното му средство.
Смърт се беше доближил до коня и го галеше бавно по гривата. Имаше само едни мисли, които никога не можеше да прочете, но с оглед на последните събития това вече не беше необходимо. Отделът „Връзки с обществеността“ си позволяваше все повече… иновации, а от „Човешки ресурси“, които винаги се престараваха, сигурно задържаха клетника на някое обучение.
Върна се бавно към стола си, седна плавно и сплете отново пръсти пред лицето си.
– Господа, – Смърт се обърна към гостите си, знаейки, че това е първият и последният му любезен жест като домакин – предлагам Ви да решим въпроса… прагматично.

Бил вероятно вече работеше по следващата си сделка или дори – кой знае – може би тъкмо сключваше някоя. Здраве, беше известно, никога не си е падал по шумните изпълнения и едва ли някой можеше да разбере какво точно прави сега, но без съмнение се справяше отлично – особено след последното обучение. Мир несъмнено беше решил проблема с дроновете и сигурно вече пробваше да язди ракета.
Колкото до Смърт, той определено не се славеше като творец, но това така или иначе никога не го е интересувало. За него беше важна ефективността и свеждането на грешките до минимум. Така че новата черна табелка може и да не беше за изложба, но съвсем ясно казваше „XXI век“.
Смърт я постави на празния стелаж и излезе да си върши работата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

%d bloggers like this: