Песента…
Свикнал съм птичата песен да е за обновлението и новото начало, и може би за любовта. Самият факт, че „птиците пеят“, а всяко друго животно само издава звуци просто трябва да е за хармонията и съзиданието.
Но днес осмислих с болезнена яснота, че птичата песен може да бъде и за края. Няма прераждане, само „лебедова песен“.
За последен път е видяна през 1985 г., а за последен път е чута през 1987 г. Сред причините за изчезването ѝ са появата на хищници, болестите, пренасяни от комари, и унищожаването на местообитанията.
Такива изречения от Уикипедия може да се отнасят за твърде много животински видове. През 2020 г. WWF докладва [1], че популацията на проследяваните гръбначни животни по целия свят се е свила с две трети само за последните 50 години. Ние май още си мислим за птицата додо, изчезнала в средата на 17. век. Но в случая става дума за кауаи мохо, ако правилно разчитам транскрипцията – птичка, ендемична за о-в Кауай, вторият най-стар от Хавайските острови.
Слушам този запис цял ден и ту ме обзема огромна тъга, ту се потапям в някакво трансцедентално спокойствие, ту ме удря вцепеняваща тревога, и хем искам да го спра, хем не искам. Слушам не само звуците – песента – на един от много изчезнали видове, и всъщност на цяло изчезнало семейство птици, чийто представител кауаи мохо е бил последен след поне 20 млн. години еволюция; слушам любовния зов на последния екземпляр от този вид, искал да привлече партньорка, която вече я е нямало.
Чудя се какво би правил последният човек. Няма да пее, по Вапцаров, защото при него все пак има други хора да го убият. Може би ще търси други, оцелели от чумата и несбъдналите се републиканско-демократически копнежи, по Мери Шели в „Последният човек“, някъде през 2100 г. Или ще е просто, както в „Тъй рече Заратустра“ – твърде апатичен, за да предприеме каквото и да е, защото идва от общество прекалено инертно, за да вземе нещо в ръце, най-малко себе си.
…на апокалипсиса
Чудя се за всичко това, защото тази птичка, а с нея и цялото ѝ семейство, е изчезнала тъкмо преди да се родя. В училище „Преди да се родя и след това“ беше просто повест за патриархалния ред на нещата, според който, по думите на самия Ивайло Петров, природата е диктатор и дори рождението не е за всеки, ако няма да става човек. Нещо като екофашистките повели днес, според които, стига да ограничим раждаемостта, особено сред определени групи, климатичната криза ще се разреши. За това дали съм човек според Ивайло Петров имам известни претенции, а срещу екофашизма имам яростни съпротиви, но така или иначе съм се родил и мнението ми по въпроса е, така да се каже, естествено ограничено.
В коментарите под споделеното видео са посочили, че тази птича песен, хвръкнала във вниманието ни случайно из балонестите архиви на дигитализираната колективна памет на човечеството, е саундтракът на апокалипсиса, но трябва да кажа, че си помислих съвсем същото, преди да прочета това мнение. Ако нещо е останало да издава звук край последния човек, ще е или адска машина, задавена с масло или прегаряща от данните, които обработва в секунда, като в най-добрите дистопични фантазии, или някой от последните животински видове – за което май още си нямаме устойчива тропа, защото устойчивата тропа гледа последния човек.
Във всички случаи не слушам птицата додо; не е вид, изчезнал не съвсем ясно как преди има-няма четири столетия, за да бъде просто куриоз в първата четвърт на двайсет и първия век. Не е и телеграфна сводка за количествата измрели видове или популации, смазани от човешка намеса. Това е последната песен на птичка, загинала заедно с цялото си семейство тъкмо преди да се родя.
Свикнал съм апокалипсисът да предстои или евентуално тъкмо да се нагаждам към него насред неравенства, пандемии, военизиране и климатични бедствия, но тази птича песен в нощта на далечен остров преди 35 години ме кара да започна да мисля, че всъщност никога не съм познавал нищо друго, освен апокалипсиса. Скучен, муден и истински банален апокалипсис, който можеш да разбереш само през нещо максимално друго от себе си. В това има нещо освобождаващо. [2]
* * *
И както изглежда, според вас стоя по-долу по умението си да пророкувам от лебедите, които усетят ли, че трябва да умрат, след като са пели през целия си живот, тогава именно пеят най-много и най-вече, понеже се радват, че им предстои да идат при бога, чиито служители са. А хората поради своята боязън от смъртта говорят за лебедите напълно неверни неща, твърдят, че оплаквали смъртта си и пеели от мъка, без да си дават сметка, че никоя птица не пее, когато изпитва глад, студ или някоя друга мъка – нито славеят, нито лястовицата, нито папунякът, за които птици хората твърдят, че от мъка пеели оплаквателно. Напротив – за мене е очевидно, че нито тия птици пеят от мъка, нито лебедите. А мисля, че понеже са свещени на Аполон и имат пророчески дар и понеже знаят предварително за добрините при Хадес, в оня ден те пеят и изпитват много повече радост, отколкото дотогава. Аз самият считам себе си за другар на лебедите в тази служба, смятам, че съм посветен на същия бог и че не в по-слаба степен от лебедите съм дарен с пророческа дарба от нашия господар, и че не в по-лошо настроение от тях се разделям с живота.
– из „Федон“ на Платон, превод: Богдан Богданов
[1] WWF (2020) Living Planet Report 2020 – Bending the curve of biodiversity loss. Almond, R.E.A., Grooten M. and Petersen, T. (Eds). WWF, Gland, Switzerland.
[2] Вж. Статева М., Апокалипсисът като еманципация (2022), climateka.bg
Предобряне 