“Sometimes there’s a man…”

И този man пи малко джин

и много бира.

“But he’s the man for his time and place”,

който place беше градинката Кристал.

Много бира.

03:30 сутринта.

После още малко бира в едно гъзарско заведение.

И после осъзнаването,

че the man си е забравил раницата до пейката.

“THE BAG, WALTER, THE FUCKIN BAG IS GONE.”

 

В раницата, уви, нямаше нечие мръсно бельо,

а MY FUCKIN служебен компютър,

ключове за всички врати, които са ми важни

и няколко доста сантиментални дребни вещи.

И те все пак я взеха.

Сигурно бяха нихилистите…

“YOU FUCKED IT UP, MAN! YOU FUCKED IT UP!”

Забравял съм чадъри,

шапки,

суичъри,

куфари,

телефони,

карти…

Но раницата е като естествено продължение на тялото ми.

„Т’ва е дъното,“ вика Кубрат,

„И от тук нататък си само нагоре.“

08:15 сутринта.

Гнясната аларма на телефона,

която съм си избрал да бъде най-гнясната възможна.

Лошо ми е.

Непознато легло, непозната стая, познат другар до мен.

“Nothing is fucked, Dude.”

 

Отивам към трамвая

Гъчканица.

Автоматът за билети не работи.

Ватманката няма да ми върне.

„AM I DO ONLY ONE AROUND HERE WHO GIVES A FUCK ABOUT THE RULES?!”

Нямам пистолет,

но пък главата ме боли брутално.

Клатене трийсетина минути.

Закъснявам, и си мисля:

„It really tied my self together…”

Радиоучастие.

„Звучи добре, звучи добре, звучи добре…“

„Добър ден,“ и водещата ме изгледа притеснено.

Мина бързо.

Нямам идея какво казах.

Главата ме боли брутално и ми е лошо.

„Колеги, снощи ми откраднаха раницата, включително служебния комп и ключовете. Днес ще трябва да се занимая с това.“

Кафе и газирана вода №3 и 4.

„Абе, пусни все пак един сигнал в полицията.“

Вървене, вървене, вървене…

„А-а-а, па Кристал не е при нас! Ходи по-добре взЕми трамвая за няколко спирки и направо у Първо.“

Кафе и газирана вода №5 и 6.

Чакане, вървене, чакане, вървене…

И още два часа чакане, за да ме приемат за сведения.

15:30 следобед.

Жега, лошо ми е и ме боли главата.

Сгъвам една баничка и си мисля:

It really tied my self together…

Шибаните трамваи няма да ме откарат до нас.

Иначе биха, ама има шибани ремонти по пътя.

Другите транспорти са далеч.

Чакане, жега, чакане, жега…

Край мен минава десетгодишен с тениска „Against tolerance” и нацистко черепче.

“Are these nazis, Walter?”

“No, these are nihilists, they believe in nothing.”

Значи малкият поне не е пратен да ме наглежда от похитителите ми…

Прибирам се най-накрая в квартирата.

Хазяинът ме чака угрижен с ключовете.

Било щото нещо не му се получава, ремонтира неща вече два месеца…

„Имаш ли нет,“ вика.

„Не?“

Някакви идиоти рязали клони на улицата,

и с това прерязали и кабелите.

Лошо ми и е май живея във психеделичен сън след тежки дроги.

Поспах четиресеттина минути.

“Take it easy, Dude.”

“Oh, yeah.”

“…but at least I find comfort in that there’s the Dude,

who takes it easy for all the sinners out there…”

Поне пенисът ми не беше под заплаха от ухапване от нихилистки пор

и никой не умря по нелеп начин.

Макар че се спънах доста зловещо по едно време…

---

Сигурен съм, че това е саундтракът на цялата случка:

---

Между другото, аз наистина съм официален представител на Църквата на Пича от последния ден (The Church of the Latter Day Dude).

Кажете, ако ви потрябвам за сватби, погребения и други важни житейски моменти.