– Чухте ли за оня ненормалник в Президентството? – попита Лъвчо и отпи шумно от уискито си.

– Как не?! – отвърна Кубрат – Нали сами си го избрахме миналата година.

Тъкмо да се засмея и Лъвчо избухна:

– Не бе, как не те е срам! За оня с пистолета говоря!

– Ама какво е станало? – попитах и хванах бирата си в подготвка за един от разпалените разкази на Лъвчо, когато коментира злободневието.

Бяхме сред последните клиенти в бара, както често се случва. Към този час всичко беше съвсем обичайно за ежедневието ни поне два пъти седмично – стояхме тримата под приглушената светлина край барплота, аз пиех бира, Лъвчо – уиски, а Кубрат миеше чашите.

Лъвчо разказа за инцидента. Накратко, миналия ден привечер възрастен мъж нахлул с пистолет в Президентството, искал среща с президента и заплашил, че ако не бъде изслушан, ще стреля във въздуха.

– Е, и изслушали ли са го, какво е казал? – попитах.

– Абе ти чуваш ли се? НСО веднага го обезвредили и го предали на Жандармерията, много ясно! – заяви Лъвчо.

– Жалко. – казах – Явно е имал нещо важно за казване.

– Стига глупости! За какво са ни институции и правов ред, ако всеки откачен с пистолет може да бъде изслушван когато и за каквото му скимне.

Допихме си, даже Кубрат си позволи едно малко, след като приключи с касата и излязохме в ледената нощ.

Историята за мъжа с пистолета обаче ме развълнува дълбоко. Невероятно е никой да не е установил какво е искал да каже този човек.

Не можех да заспя и реших да поровя из медиите за повече информация. Намерих обаче само няколко новини в телеграфен стил, явно подадени от МВР, тъй като акцентът навсякъде беше обезвреждането и светкавичните реакции на органите на реда.

В един от коментарите от потребителите обаче прочетох: „хаха тва е Пешо пияндето живее донас“.

„Пиянде или не,“ казах си, „всеки има право на глас!“, и заспах.

На сутринта се събудих с мисъл за Пешо и несправедливостта, която го е сполетяла. Написах гневен пост в социалните мрежи, в който обясних за случая, за скъсаната връзка между гражданите и институциите, за типичните поведения на полицейската държава, за връзката между институционалното и други видове насилие и подплатих аргумента си с паралел с протестиращите на площад Тянанмън през 1989. Завърших с хаштаг #гласзапешо. Получи се добре.

До обед постът ми беше събрал 257 харесвания и над сто споделяния. Помислих си, че това е чудесно – явно доста други хора отказват да приемат подобна несправедливост. Имаше и доста коментари, но трябваше да работя и ги оставих за по-късно.

Вечерта се занимах по-задълбочено. Хаштагът беше впрегнат от хиляди потребители на социалните мрежи. Публикацията ми беше предизвикала фурор. Вече беше копирана дословно от разни онлайн медии със заглавия като „Пешо срещу държавата“, „СКАНДАЛ! Това, което ще прочетете, ще ви разгневи много – никой не иска да чуе Пешо!“ и „Един възрастен мъж и реалностите на Евразийска България“.

Но по-вълнуващи бяха коментарите на потребителите. Оказа се, че средно всеки трети познава Пешо, а всеки втори разполага с аргументирано мнение какво е искал да каже той. Често срещани бяха шегичките, вариации на „Мамичката ви ши’иба!“, както и допускания за справедливия бунт на смачкания малък човек, който вероятно е щял да изиска достоен живот за всички българи. Тук-таме имаше дълги криминоложки изложения, залагащи на фактите – че е имал пистолет с неподновено разрешително, че е лежал в затвора, че вероятно има проблеми с алкохола, че е самотен мъж в напреднала възраст – и от тях заключаваха, че, например, е имал трагична любовна връзка с високопоставена служителка в МВР, но тя му изневерила с млад гвардеец. Други стигаха до по-смели политически допускания, като това, че вероятно е дърт комунист, свикнал да получава, каквото иска, с насилие, и сигурно е щял да извърши покушение над президента; или че всичко това е само димка, за да се отвлече вниманието от някакъв корупционен скандал в Агенцията по безопасност на храните.

Ядосах се. Разбирам, че хората се вълнуват, и с право, но липсата на информация от медиите и институциите за това какво е искал да каже Пешо беше потресаваща.

На следващият ден ядът ми се засили още повече. Скандалът явно вече беше станал много сериозен, тъй като на гости в сутрешния блок по телевизията беше началникът на кабинета на президента. Той съобщи, че Пешо е все още в ареста. Състоянието му било добро, но продължава да се работи по изясняване на мотивите му. Въпросите на водещите не успяха да изкопчат нищо по-съществено. Гражданинът имал чепат характер и отказвал да говори пред друг, освен пред президента.

„Това е недопустимо,“ казах си почти на глас и тропнах с кафето по масата. „Щом като институциите отказват да осветлят какво е искал да каже Пешо, гражданите ще се намесят!“

Обадих се на работа и казах, че ми е лошо и че няма да отида този ден. Направих събитие в социалните мрежи със заглавие „Глас за Пешо“, в което призовах българските граждани към мирен протест пред Президентството. Разпространих го навсякъде, където можех, и резултатът не закъсня. Само за няколко часа в събитието участие бяха заявили повече от две хиляди души!

През следващите дни всичко друго минаваше като насън за мен. Отдавах цялата си енергия в организацията на идния протест. Предлагах лозунги за скандиране като „Свобода за Пешо“, „Пешо – президент!“, „Глас народен, глас на Пешо“, „Ние сме Пешо – ние сме легион“ и други, а някои направих и на грамадни табла. Продължавах да разпространявам събитието и да пиша за него, и дори една от националните телевизии ми взе интервю по телефона. Казах, че като символ на националното единствено президентът е длъжен да изслуша Пешо и че в противен случай рискуваме гражданска война.

Заветният ден настъпи. Когато отидох пред Президентството, там вече се беше събрала група от двайсетина човека, два кордона жандармеристи, пет бронирани камионетки и едно водно оръдие. Определено не бяхме две хиляди, но обявеният час почти беше дошъл и нямаше какво да се направи. Справедливостта трябва да бъде изискана, колкото и малко да сме.

Тъкмо започнахме да скандираме „Глас-за-Пе-шо!“, когато централният вход на Президенството се отвори и пред него застана началникът на кабинета на Президента.

– Уважаеми съграждани! От името на президента на Република България бих искал да приветствам активната ви позиция…

Гръмки викове „У-у-у!“ го заглушиха за момент.

– …и да заявя твърдата ни готовност да установим какво е искал да каже гражданинът Пешо. Работим…

– У-у-у!

– Къде е президентът?! – кресна някой.

– …работим активно по случая, и засега ви приканваме да не позволяваме ескалация на напрежението и нови прояви на насилие.

В този момент тъкмо частта от нашия протест, която подозирах за радикално крило, скандирайки „Глас-за-Пе-шо!“ надигна във въздуха пистолети. Пистолети!

Докато осмисля какво да се направи, някой ме тръшна силно по гърди на земята и изгубих съзнание.

Събудих се седнал на стол пред маса в мрачна стая. Оказах се в ареста. Часове наред ме разпитваха имам ли общо с тези с пистолетите, какви са техните мотиви и замесени ли са чужди служби във всичко това. Уверенията ми, че не ги познавам и че не съм искал такова развитие не помагнаха. Помогна само че по едно време единият каза на другия, че установили вече със сигурност, че пистолетите били играчки.

– Е, и разбра ли се в крайна сметка какво е искал да каже Пешо? – попита Лъвчо, отпи от уискито си и се подсмихна.

– Вчера нямаше нищо из медиите. – каза Кубрат, докато миеше чиниите.

– Няма, да. – казах – Нищо не се разбра.

– Няма, ами! – тросна се Лъвчо – Само дето чух по радиото, че изтекла информация, че пистолетът на оня се оказал играчка. Аман от ненормалници!

 

Заглавно изображение: Chris @ Flickr