Ако глобализираният свят беше човек, през 1989 г. той навлезе в юношеските си години. Със замах извърши една камара паметни дела, за които ту с горест, то с гордост, но винаги с апломб не спира да говори до ден-днешен, макар и вече съвсем зрял. Едно от тези дела, в лицето поне на ООН и след почти десетилетие мислене и писане, извърши на 20 ноември през същата година – прие Конвенцията за правата на детето. България съвсем не закъсня и през 1991 г. също официално се присъедини като страна членка.

Конвенцията се явява върхова точка в хуманизма на новия глобален ред. Безпрецедентен и до днес в историята на международните отношения брой държави се подписват под правозащитен и при това обвързващ ги със съвсем конкретни ангажименти документ. Изглежда, сякаш най-накрая те окончателно са се обединили от желание за мир и просперитет. Което е най-важното, всичко това не просто касае децата като носители на мирното бъдеще и просперитет, но и децата като човешки същества, на които са дължими не само защита и обгрижване, но също и подкрепа да се развиват като автономни личности и осъзнати граждани на държавата и света. Днес трябва да се признае, че целият този ентусиазъм и мислене са напълно изчезнали, ако изобщо някога са присъствали същински. Дължим го не само на децата, но и на всички, които вярваха или все още вярват, че е иначе.

30 години Конвенция за правата на детето

За тази годишнина обаче никой няма да говори с апломб – ако изобщо. Обзалагам се, че от официалните трибуни на властта никой няма да отбележи датата утре, или най-много председателката на Държавната агенция за закрила на детето да излезе с някоя реч онлайн. Някоя и друга организация ще проведе публично събитие. Може би някоя и друга статия, както тази, ще се появи. И това ще е, като огромната част от хората няма да разберат, или ако разберат, няма да са съвсем наясно за какво е цялата работа. Нито една от последните десетина година не сочи в друга посока. И не е само България. Проблемът за правата на децата – какво представляват и какъв е режимът на тяхното (не)спазване – е проблемът за правата на хората изобщо. Правата на децата подсещат за крехкостта на идеята за права изобщо. Ще се върна към това накрая.

„Конвенция“ съвсем не значи само някакъв документ. В по-буквалните си смисли думата значи също и „среща“, както и „съгласие“ за някаква социална и културна норма; „конвенционално“ може да бъде синоним на „обичайно“ и дори „традиционно“; „конвенционализъм“ е доктрина, приложима във всяко поле на знанието, според която основни принципи могат да бъдат изведени от експлицитно или имплицитното обществено съгласие спрямо нещо.

Така истинската конвенция, която засяга децата, е в колебанието дали децата могат да имат права или не. 30 години след едно от най-забележителните постижения на т.нар. „световна общност“ най-основният проблем си стои с все същата страшна сила. Съгласието е, че не можем да се съгласим, от което ефективното следствие е, че децата нямат права. Съвсем не говоря само за неотрадиционалистката вълна, оглушителна с настояванията си за правата на родителите, как детето е нечия собственост и трябва да го пазим от злините на съвремието. Нейните представители и твърдения дори няма да споменавам, макар и тъкмо в контекста на надигащата се реакционерска идеология по целия свят да е още по-трудно да се говори за права. Същественото е, че тази вълна нямаше да е възможна, ако условията за нея – материални и икономически, законови, културни и идеологически, всякакви – не бяха налице от много години. Отношението към децата – те, бидейки не някоя малцинствена група, а умалената само по възраст версия на обществото – е проекция на това как обществото вижда само себе си и в случая, как и доколко идеята за права има своето приложение изобщо. Така, противно на комплексите си, България е отличен пример за глобалните процеси. Ще дам няколко насипни примера,…

…просто няколко щриха

Тези дни, да речем, актуалната дъвка на социалните мрежи бяха кориците на новото българскo издание на Хари Потър. Някоя си инфлуенсърка, иначе напредничава и обичана от същите такива среди, се възмути, че са грозни и опасни за децата, и хор от загрижени родители също поискаха да спасят отрочетата от това да пораснат с нещо, което няма правилни форми и не им пее за цветя и обичта на мама, докато заспиват в топлото си креватче. Това е сравнително дребна и скорошна случка, която просто е крайно показателна.

Но и друго. Сякаш доминиращото отношение към Грета Тунберг като лице и лидер, редом с десетки други, на протестните действия за климата, като „Петъци за бъдеще“, се посрещат преобладаващо в крайно патерналистичен ключ. България не е изключение, разбира се, от глобалното говорене за тях, но понеже в цялата тази вълна става дума тъкмо за деца и глобализъм, реакцията си остава крайно показателна. Децата трябва поне да са на училище, за да ги признаем за деца, камо ли пък за дейци в обществения живот. Иначе сякаш не знаем какво са.  Те прекрасно разбират всичко това и изрично казват тъкмо че няма да отидат на училище, а ще се борят за всички ни. Чудя се как все още живите създатели на Конвенцията или членовете на Комитета по правата на детето (наблюдаващ изпълнението ѝ), към които някои от протестиращите за климата деца се обърнаха преди два месеца, гледат на всичко това и какво си мислят за всичко, направено през годините.

После, след дълги и безчет съмнително успешни експерименти за създаването на цялостни възможности за упражняване правото на мнение на децата, към днешна дата няма нищо – повтарям, нищо, – което да се доближава не само до един от основните принципи на Конвенцията, но и изобщо до убеждението, че всяко дете има какво да каже и че то трябва да бъде взимано предвид в усилията, полагани за неговото благосъстояние. На институционално ниво такива гаранции просто не съществуват. У нас това е категорично така; в някои страни има работещи практики за това децата да имат думата дори в управлението – поне местното, – но цялостно и глобално, каквато е заявката на Конвенцията, не може да се говори според мен за съществен напредък. Наличните наднационални структури, например към Съвета на Европа, процедурите към Комитета за правата на детето и други, са по-скоро перформативни и представителни, отколкото с реално влияние. Нещо повече – у нас (и вероятно не само) неотрадиционалистките мрежи вече са вдигнали мерника на Третия факултативен протокол към Конвенцията, даващ възможност за индивидуални жалби на децата към Комитета, ако държавата нарушава правата им. Не че има изгледи българската държава да изпълни условията и след това да ратифицира протокола, но готовността за морална паника е налице. В такъв контекст, дори не само за онези с реакционерска адженда, протестиращи деца изглежда като развлекателна екзотика и нищо повече.

Изключително силният от години дискурс за насилието, много видим у нас, също има този неизбежен ефект – да закриляме децата. Чисто и просто, когато страхът от насилие тегне като смог над това, което виждаме като „децата“, той няма как да не стане ориентираща ос в действията спрямо тях. Важно става не как да дишаме, а как да не се задушим. И обратно, когато децата казват, протестирайки, „Задушаваме се!“, това изглежда като умилителен порив на изразяването, без съдържание, невинно като игра, и дори най-властимащите възрастни ах-кат по заявяващите позицията си деца, без от това да следва кой знае какво, освен медийно-фонов шум.

В последните години също така, дори в ужким прогресивните правозащитни среди, все повече превес взима дискурсът за „децата и родителите/семейството“. Едно от работните заглавия на злочестата Национална стратегия за детето например беше „Национална стратегия за детето и семейството“. Със същото заглавие можеше да бъде и така и незапочнатият нов Закон за детето, чиято актуална версия („За закрила на детето“) е от 2000 г. Спорно е, от гледна точка на съзряването на децата, каква е разликата между закрилата и присъствието на семейството. След разразилата се в последствие буря срещу стратегията, дошла тъкмо защото ужким родителите и семейството не са достатъчно уважени (да не кажа друго), е редно пропонентите на този дискурс за „детето и семейството/родителите“ да се замислят колко и как щеше да помогне алтернативното заглавие. Макар и да е вярно, че родителите също са носители на права по Конвенцията и съответно, че държавата е отговорна да ги подпомага, за да могат те да се грижат за децата си и да ги подкрепят по най-добрия начин, в обществен и културен план разликата с „родителите са същинските правоносители, а децата са тяхно продължение“ едва се крепи на върха на игла.

В контекста на трийсетгодишнините от ноември 1989 г. идеологемата за „децата на прехода“ излиза също на ум. Формално това могат да бъдат родените между 1975 и 1995 г., но тук имам предвид геополитическото и идеологическо позициониране на България в глобалния ред като недорасла за достиженията му по презумпция, редом с други страни от Изтока. Ако идеологическата доминанта е поколенческа и възрастова, ако цяло едно общество се очаква да се самопреживява като незряло, то това не е среда, в която хората биха насърчавали зрелостта, понеже самите възрастни не се виждат като зрели и автономни хора. Това, по отношение на неолибералната доктрина. Националистическата има свой отговор-допълнение: у нас е бон тон да се казва „децата ни“ и „децата на България“, споделяно от кого ли не като фигура на речта. Невъзможно е децата да не са нечии, да не принадлежат поне на нацията, те не са хора сами по себе си, със своите способности, опит и достойнство; те имат само нужди от снабдяване и закрила, и дълг да възпроизвеждат рода и родината.

И накрая, за популярното „Имат много права, а къде са им задълженията?/Знаят си правата, ама знаят ли си задълженията?“, впряган за всякакви нежелани групи хора, основно етнически малцинства и бежанци, ако случайно се окаже, че не са достатъчно тихи и смачкани. Той е изключително силен и съм сигурен, че всички сме го срещали, ако не го и изповядваме. От него се вижда не просто неразбиране на човешките права изобщо, както много специалисти са готови да скочат. То издава чуждостта на всеки, който не е активен и продуктивен участник в социалното и икономическо производство и възпроизводство – да ходиш на училище и да слушаш възрастните, да си в социална услуга и т.н., във всички тези случаи ти нямаш право да имаш позиция и изобщо да бъдеш третиран като автономен човек. Не и докато не станеш икономически независим, родител и изобщо (въз)произвеждащ човек.

И така нататък, и така нататък…

Правото да имаш права

Този известен израз, който дължим на Хана Аренд, е предмет на сериозни дискусии в последните години. Самата тя не разработва идеята твърде много, не и отвъд едноименната част от нейната книга „Тоталитаризмът“. Но интересът днес към „правото да имаш права“, почти 80 години след като излиза на книга, не е случаен.

Такова право, написано и следвано някъде, разбира се, не съществува. С него Аренд по-скоро насочва към крехкостта на идеята ни за права изобщо. Тъкмо в страшните години по време на и след Втората световна война тя е свидетелка и потърпевша, като жена с еврейски корени и бежанка, на това какво означава един човек да е напълно лишен от права. То е да бъде лишен от политическа общност (обичайно – държава, която да те припознае като гражданка), а с това и от човешкост. С „правото да имаш права“ трябва да ни стане ясно, че правата на хората не са нещо, което човек просто някак има, по рождение, и притежава като на магия, като лична собственост, нито пък е нещо, което държавата полага на челото му в знак на своята човеколюбивост. Напротив, правата са достижения, ако щете – завоевания, – които хората придобиват в хода на постоянна политическа борба. Борба за конвенции, че нещо е прието, а друго не е.

В тази линия, когато става дума за децата, 30-ата годишнина от приемането на Конвенцията за правата на детето е отличен повод – ако действително се стремим към мир и благосъстояние за всички, в това число и за децата като носители на права, – да преорентираме действията си на две фундаментални нива:

Първо, трябва да положим всички усилия, ежедневно и във всичко, да поставяме децата като част от политическата ни общност – местна, национална и международна. Това означава всячески да поддържаме тяхната позиция не на бъдещи граждани и работници, докато междувременно от рождението си още непоклатимо са горди българчета и европейчета, а като на сегашни граждани и работници. Средно поне 16 години в образователната система, отделно от всичко друго, докато опитваш да станеш зрял човек, е канско усилие, на което така и не отдаваме дължимото, макар да продължаваме да го очакваме. И това е само масовият силен пример. Трябва да внимаваме повече за какво внимаваме спрямо децата. Да спрем да ги гледаме като ангели или като демони и да започнем да ги виждаме като хора. Да изрежем всякакви „нашите“, „ни“ и „на“, всякакви родители и семейства. Да не търсим толкова „детското в себе си“, а много повече да виждаме зрялото в децата, за да даваме повече шанс на тази зрялост да се случи. Помнете това за идния първи юни, преди да сложите детска снимка на профила си. Помнете го и когато се чудите от какво по-напред и как да предпазите горките дечица.

Второ, трябва активно да приобщаваме децата към живота на тази политическа общност – веднъж щом я видим и признаем. Клишираното „не само „за“, но и „с““ е необходимо. На всяко ниво, във всичко, което правим и по каквито и начини да ги касае, децата трябва да могат да имат думата и да могат да се включат. Нова стратегия „за детето“? Къде е детето? Преустройство на междублоковото пространство? Попитахме ли децата от околните блокове? Нов закон за училищното и предучилищно образование? Къде са хората, за които е това образование? Нов държавен бюджет? Къде е мнението на децата за парите, които ще се или няма да се похарчат за тях? И така нататък, и така нататък…

Разбира се, нищо от това не е относимо единствено към децата. В никакъв случай. То е възможно само при практикуването на радикално демократичен живот, в които наистина всички – всички, всички, всички! – членове на политическата общност могат да вземат отношение. Само при увереността, че никой и по никакъв начин не е останал „извън“. Ако е, всяка идея за чиито и да е права просто няма смисъл.

Заглавно изображение:
Fridays for Future Bulgaria – Петъци за бъдеще България