А аз ще ви разкажа как се ползва въже…

Ангел Джамбазки, евродепутат, юли 2017 г. Facebook. По повод убийство на етнически българин от ром.

…нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да полагат труд, изискващи помощи по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки…

Валери Симеонов, по онова време народен представител, от трибуната на Народното събрание, декември 2014 г. По-късно осъден за реч на омразата от Районен съд-Бургас, като присъдата беше отменена тази година от Върховния административен съд.

Група кресливи жени, които спекулират с уж болни деца.

Валери Симеонов, по това време заместник-министър председател, октомври 2018 г. По повод протестиращите майки на деца с увреждания.

Морковите за циганите са на свършване, време е за тоягата.

Светлана Дончева, юни 2018 г., Facebook.

Ще се разгранича от Светлана само в момента, в който се разведа с нея. Изразът морков или тояга е метафора.

Томислав Дончев, заместник-министър председател, юни 2018 г.

Безразборната раждаемост и експоненциалния ръст на необразованото население са най-видимите и непосредствени заплахи за човешката цивилизация, с най-голям шанс да я погубят.

Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката, част от негова лекция по време на форума „Демография и образование“ в Софийски университет, септември 2017 г.

Това е селекция на само най-бруталните изказвания на хора на най-високи постове, за които се сетих. Независимо от посочените дати, всички те продължават да са на най-високи постове. Редом с последните двама, онзи ден, 16 декември, се изяви Деница Сачева – отколешен зам. министър на различни неща, а отскоро и социален министър след оставката на Бисер Петков.

Още с встъпването си в длъжност Сачева се обяви за диалогична и започна да използва това си качество, като едновременно и защитава Закона за социалните услуги, и го отлага. Успя супер диалогично да въвлече Синода по небивал начин в правенето на политики. И най-вече, зае се неуморно да обяснява на народонаселението, че няма защо да се притеснява от отнемане на деца, както и че няма защо да се притеснява от отнемане на деца, и че няма защо… Така и брифинг в Министерски съвет в понеделник тя използва не съвсем по темата му, а за да обясни на народонаселението, че няма защо да се притеснява от отнемане на деца, със следните думи:

Държавата няма нужда от деца без семейства. Държавата няма нужда от деца, които са неграмотни. Държавата няма нужда от деца, които живеят в насилие. Деца, които не говорят български език и деца, които не могат да се реализират.

Да, изказването има още няколко изречения, но те масово или са цитирани индиректно, или изобщо не са – неслучайно, все пак това тук е ясно, кратко и силно, както медиите обичат. И да, смисълът на другите изречения е да се обясни на народонаселението, че няма защо да се притеснява от отнемане на деца. Честно казано, нямам деца, но вече и аз започвам да се притеснявам. Не мога да го провидя, но явно според мнозина има някакъв здрав комуникационен и даже политически смисъл в това официалните представители на властта да обясняват от най-висока трибуна на шепа изкрейзили хора (а фактически на широката общественост) какви са целите на държавата, вместо да се заеме категорична позиция и с притеснените да се работи по други начини.

Но същественото е по-друго. За разлика от директното използване на т.нар. „реч на омразата“ от по-горните цитати (впрочем понятие, което не одобрявам), изказването на Сачева не е осъдително в същия смисъл, но е част от същата картина. Ето защо ден по-късно (сиреч вчера) то предизвика мъничка буря в чаша вода. Сигурно още днес вече всичко е забравено, но искам да използвам случая за няколко важни пункта.

Този текст е посветен на онези, които някак упорито гледат дървото, вместо гората, и до припадък настояват, че е възможно добрите (били те министри, експерти, специалисти, граждани и пр.) да седят безкрай на една маса с лошите, и че от това все някога ще излезе нещо хубаво.

Според някои в изказването на Сачева има просто лош подбор на думи. Тя всъщност е имала предвид точно обратното, как държавата ще подкрепя тези нужно-ненужни деца. Може би тип грешка на езика, психоаналитически погледнато. Предпочитам този поглед пред PR-ския, понеже последният е съвсем технически и е достатъчно да вдигнем рамене и да кажем „Е, на всеки се случва, другия път – по-добре.“; безполезно е и отмахва от раменете на властта отговорността, която би трябвало да носи. Както казват в англоговорящия свят, по-добре си подхлъзни (направи грешка с) крака, отколкото езика. Та, да, може би Сачева прави езикова грешка, но тя е вярна в реалността. Ако щете, реалността, която потискаме в общото ни несъзнавано. Наш общ представител ни изправя пред него и така изпадаме в тежко колебание между „какво е“, „какво искаме да е“ и „какво трябва да бъде“. Какво е искал да каже авторът? Какво общо има с каквото и да е? Защо ни е толкова важно да прочетем няколко различни смисъла в него? Действително загрижените за общественото състояние определено са в последните години в патологична несигурност какво се случва, откъдето и видимата им (ни) неадекватност.

Но добре: да обърнем наопаки изказването ѝ, да се спрем на „какво искаме да е“ и да кажем, че всъщност Сачева наистина говори за това как държавата ще помага на тези деца и на респективните им групи възрастни и да видим какво имаме към днешна дата.

• „Държавата има нужда от деца със семейства.“ В последния месец вилнее скандалът с неуспехите на т.нар. деинституционализация (виж повече тук). В осигуряването на семейства – били те заместващи или осиновяващи – провалът трудно може да бъде оспорен. Може би тогава държавата подкрепя някак децата, които вече имат семейства – не много демократично и хуманно, но пък ефективно? Едва ли, защото Сачева беше категорична при обсъждане на новия бюджет по комисии, че майчинските няма да мръднат до края на мандата на правителството. Едва ли, защото до вчера правителството бранеше с голи гърди щенията на „работодателите“ да не плащат болнични. Едва ли, защото всички видове социално подпомагане у нас са абсурдно ниски, а осигуряването е трагично неефективно за хората. Едва ли, защото достъпът, а камо ли достъпът до адекватни здравни грижи е тежко приключение за мнозинството българи. Едва ли, защото заплащането на мнозинството работещи е унизително. Защото България остава непобедим шампион в Европа по неравенство и брой на хора, живеещи в материални лишения (всеки трети!), а и по процент на децата, живеещи в риск от бедност. В какво точно се изразява отговорът на нуждата на държавата от деца със семейства, когато е съвършено провалена в осигуряването на минимално нормални икономически условия за мнозинството?
• „Държавата има нужда от грамотни деца.“ Последната, поредна PISA-истерия е гаранция, че те ще станат такива, разбира се. Несъмнено. Нищо, че за всички е ясно, че новата грамотност не е четене и писане, а т.нар. „функционална“. Нищо, целим се високо – всяко трето дете може и да живее в материални лишения и да няма, например, къде да си пише домашните, но всяко първо ще е функционално грамотно. Някак.
• „Държавата има нужда от деца, които живеят без насилие.“ Тогава, най-малкото, защо така усърдно отказва да ратифицира т.нар. „Истанбулска конвенция“? Не че е съвършен, но това е най-новият и всеобхватен международен документ с пряко въздействие върху уязвимостта на децата от насилие и мерките за интервенция. Може би защото преди време, когато истерията срещу конвенцията вилнееше в публичното пространство, правителството реши да бъде диалогично…

И така нататък.

Някой ще каже, „Но тя има предвид занапред, тя прави заявка!“. Чудесно, да приемем, всичко дотук е в миналото и от утре държавата поема по нов курс. Значи е още по-важно да се задълбочим с какви думи е изразена тази заявка. Но тогава изказването на Сачева е забележително с това, че успява да обхване четири дискурса, които властта и либералните прослойки (пряко или не толкова) грижливо отглеждат от вече много години.

Първо, това е, разбира се, расисткият дискурс. Подразбира се, че въпросните ненужни се очаква да бъдат предимно крайно декласирани групи, на които неграмотността, насилието и безполезността се приписват най-лесно. Струва ми се ненужно да доказвам същестуването на този дискурс, включително и особено що се касае до официалните власти.

Второ, това е дискурсът на знанието, компетентността, успехът. В днешно време, както настоява на практика всеки медиен коментар и политически документ, не е достатъчно човек да умее да чете, пише и смята, за да живее приемливо. Говори се за многоизмерни компетенции, чиито абстрактност и граници нарастват правопропорционално на изискуемата за нормална работа степен на завършено образование. За разлика от расисткия дискурс, този тук е израз на глобална, дълбока и необратима тенденция, неизбежният ефект от която е декласирането на огромни групи от населението. Все по-грамадни икономически неравенства и все по-сложно и взискателно масово образование е комбинация за неизбежно избухваща бомба, която обаче се залага непрестанно и безпрепятствено не само у нас, а по цял свят.

Трето, това е дискурсът на неоконсерватизма, въплъщаван в проблеми на социалното възпроизводство, каквито са най-често тези на семейството и джендър деленията. Конкретно у нас и що се касае до децата, паралелно с и позволяващо настъпването на консервативната вълна, на ниво политики от години се допуска и дори насърчава превратно четене на това какво означава правата на децата да се защитават през подкрепа на родителите и семейството. С времето цялата подкрепа за децата започна да минава през подкрепата на родителите и правата им станаха неотделими от тези на родителите. Да повтаряме, че никой не пропуска родителите, стана индулгенция за това изобщо да може да се каже нещо за децата, и трансмисия между пролибералните и проконсервативни кръгове, позволяваща законотворческата и админстративна машина на държавата и експертното гражданско общество да продължава да върви. Вече сме свидетели докъде доведе това – децата отпадат като субект и е вече невъзможно да бъдат говорени като човешки същества сами по себе си. Непряко цитираните изречения на Сачева от онзи ден са показателни тъкмо за този процес – те касаят семействата, не децата. (Още малко за всичко това коментирам тук.)

Четвъртият дискурс, обвързващ останалите и правещ цялото изказване на Сачева консистентно и възприемаемо, е неолибералният. Докато неоконсерватизмът бива изключително в социалното и културно поле, неолиберализмът е неговият брат, битуващ в икономическата организация на обществото. Като идеология, модел на обществено развитие и съответно, политическа програма, основен негов постулат е, че пазарът не е просто поле на икономически обмен – самото общество функционира като пазар. Тогава хората и техните отношения също добиват пазарен вид – всеки има своя стойност, когато бива произвеждан, обменян и реализиран за друга стойност. Говоренето за демографската криза е изключително показателно за това докъде сме стигнали – в него самото раждане и телата на децата, жените и мигриращите са въпрос на икономически растеж. Общото ни несъзнавано, което споменах по-горе, е напълно колонизирано от тази идеология. Затова и самият ни език е вече толкова дълбоко пропит с живота като пазар – ние „инвестираме“ в интимни и други връзки и в „човешки капитал“, „продаваме“ идеи в професията и себе си на пазара на труда, търсим „добавена стойност“ във всичко, „иновираме“ във всичко, за да котираме дейността, връзките и дори телата си по-добре, и т.н.

Така в неолибералния свят е напълно естествено държавата да ограничава вложенията си само до тези и дотолкова, от които и доколкото може да очаква  сигурна печалба – що се касае до децата, на пазара на утрешния ден. От останалите – каквото, колкото и когато, цяла армия излишна и декласирана работна ръка, винаги ще донася по нещо чрез евтин и нежелан труд, но без инвестиции. Абсолютна, ако и античовешка ефикасност. Държавата като най-големият пазарен играч, а обществото като служители, капитал, разменян между нея и другите играчи.

Макар умилителни политически усилия като „инвестиции в децата“, популярни от няколко години на ниво Европейски съюз, и шеметното смятане на това какви загуби и ползи могат да се очакват при какви инвестиции в тези и онези групи, в този и онзи сектор, да се залага на пазара чрез нямащите семейство и грамотност е прекомерно рисково начинание, от което държавата все по-заявено се оттегля. Всъщност, точно както с клякането пред неотрадиционалисткия дискурс към семейството, и този за инвенстициите в децата е пример как либералните кръгове клякат, клякат и накрая падат пред консервативните, въпреки иначе чудесните си намерения.

Дори да оставим настрана от къде накъде модерната държава може да има нужди и да заявява претенции към собствените си граждани; дори да се заблуждаваме как Сачева е имала предвид обратното – че държавата има нужда от деца в стабилни общности, грамотни и успешни, реалността остава друга и думите ѝ безкомромисно я отразяват, и чертаят какво да се очаква. Заблуждението трябва да се разсее. По-близките до властта (в социален и културен смисъл), имащи капацитета и ключовете да тълкуват какво казва тя по няколко начина, имат съответно и способността да четат, каквото желаят да прочетат в думите ѝ. По някакво случайно стечение на обстоятелствата от моя опит това са предимно хора, от които държавата има нужда – преобладаващо етнически българи с добро образование и добър стандарт на живот, с интерес, познания и опит в социалната и политическа сфера. В йерархията на корпоративната държава, като служители те имат какво да губят, за разлика от ненужните.

Затова много бих искал – но разбира се, това никога няма да стане – да видя реакциите на изказването на Сачева на други хора – деца, смазани от икономическа безпътица хора, небългари и пр. Готов съм да заложа доста, че те няма да седнат да тълкуват множеството напредничави измерения в посланието „държавата няма нужда от вас“. Те просто живеят как това е вярно.

Държавата наистина няма нужда от все по-големи групи хора; за да продължа да го доказвам с неизброимите, ежедневни връзки и примери, ще трябва да се посветя денонощно само на това начинание. Опитах по-скоро да покажа защо думите на министърката са знаменателни за това какво ни се случва и какво да очакваме – като законотворчество, граждански битки и ежедневие. Защо, дори тя да е добър човек и експерт, както някои непрестанно настояват, това няма значение – тя е на една маса с лошите и както Валери Симеонов каза в парламента при избирането ѝ, ще изпълнява програмата на управлението без залитания.

В този смисъл не бива да има никакво съмнение,

че ако Законът за социалните услуги (който също не приемам безкритично, но уви, във време на тежки компромиси сме) бъде въведен в действие в обозримо бъдеще, ще е добил ужасяващ вид; че паралелно или скоро след като мине истерията покрай него, през друг закон или международна спогодба ще се разрази друга буря; че през хватките на диалогичността властта ще продължава да отваря, и все по-широко, вратите си за ултрареакционна политика, както го прави с фашистките си представили през коалициите, докато иначе добронамерените граждани и специалисти се заблуждават, че са въвлечени в някакъв демократичен дебат за бъдещето и правата на всички. Просто това е изгодно – за най-нужните, най-успешните. Да се заяви твърда позиция, че някой слаб и ненужен ще бъде защитен и подкрепян от държавата – без уговорки и условия, каквато беше функцията ѝ в едни други времена – е вече невъзможно, понеже е неизгодно. Колкото по-бързо се разделим с илюзиите за обратното и започнем да отстояваме безкомпромисни, а когато трябва и агресивни позиции срещу властта, толкова по-малко хора ще страдат. Така че и това трябва да се каже: властта не е наш приятел – никога не е била и не следва да бъде. Трябва да се откажем от илюзиите за диалог и единение, понеже те са мислими само в рамките на близките или еднакви социални прослойки и по-скоро рано, отколкото късно, това заиграва срещу интересите на ненужните мнозинства.

Трябва да мислим какво значи всяка дума и постъпка на властта – за всички, а не само в собствения ни, мъничък свят и социално-мрежови балони.

Това е задължително, действително, като част от борбата каква държава и съответно, какво общество искаме – за всички. За това „какво трябва да е“. Наистина „трябва“ – въпрос на твърди морални и политически позиции и ако трябва, жестока битка. Скоро тя ще бъде непоправимо загубена, вероятно за десетилетия наред. Ако вече не е.