Отворих вратата на асансьора и вътре имаше труп. Сутрин ми е трудно да се шокирам, а и в този блок вече нищо не можеше да ме трогне, та само въздъхнах.

Закъснявах, така че тръгнах по стълбите, но още на долния етаж се сетих, че по това време комшийката обичайно излизаше до магазина. Викам си, ако още е жива, щеше да вземе да получи я инфаркт, я нещо друго при вида на трупа и да си отиде по най-глупавия начин. Освен това трупът може и да беше значително мобилен като за труп, но за комшийката магазинът беше единственото движение, и малко не беше честно. Пък и щеше да остане на моя етаж и да се получи страшна разправия.

Върнах се, отново отворих вратата и осмислих, че починалата е някаква възрастна жена, която никога не бях виждал. Това не означаваше, че не е от входа – още повече, че беше осем сутринта и едва ли снощи е била замръкнала на купон в някой от тукашните апартаменти. Май не миришеше, което разчетох като добър знак.

Въздъхнах отново и се примирих, че ще трябва да се обадя на 112. Когато ме свързаха с полицията, някаква служителка ме помоли да изчакам, за да предаде сигнала ми на „компетентни колеги“. Слязох пред входа да изпуша една цигара вече сериозно притеснен, че закъснявам за работната си среща. Точно за тази среща наистина не исках да се обяснявам, че… какво, намерил съм труп в асансьора? Абсурдно!

На края на втората цигара компетентните колеги се появиха в слушалката и заявиха, че ще трябва да ги изчакам, за да им осигуря достъп (вратата на входа беше с чип или т.нар. „контролиран достъп“). Викам, ама не мога да ви чакам, имам работа. Ще се наложи, викат, иначе ще ви повдигнем обвинение за съучастие в убийство. Викам си, това ще е по-лошо от провалената ми среща, та им отговорих, че, хубаво, ще ги изчакам, за да им осигуря достъп.

Запалих трета цигара, приседнах на бордюра и се обадих на хората от срещата ми, че съм тежко болен – напълно достоверно звучащо обяснение, което винаги работеше отлично. Загледах тъпо преминаващата по уличката ни върволица от автомобили и си викам – добре, че жената вече беше умряла, че ако някой сега я убиваше, извинявам се, ама „колегите“, докато някой им осигури достъп, вече щяха да ги разнасят във фейсбук за немарливост и как „Цялата ни работа е такава“.

Приех, че денят ми е вече провален и че тепърва има да се занимавам. Включих си звука на телефона, щото нали трябваше да ме потърсят скоро, и се прибрах вкъщи да закуся.

Някъде по обяд първо дойде линейката. Слязох пред входа и обясних на този, който трябва да е бил лекарят, че не е било нужно да бързат толкова. Той вика „Имаме си и друга работа. Къде е трупът?“ Обясних, че е на сигурно място, но той отговори, че е длъжен да констатира смъртта. Отвърнах, че може да съм много неща, но не съм луд, а той ми се тросна, че ставало дума да констатира смъртта пред полицаите. Викам, тоест трябва да ги изчакаме, така ли? Той вика „Да.“

Полицаите обаче така и не идваха и след десетина минути сконфузно мълчание предложих на лекаря цигара, а той я прие с „мерси“. Викам „Имате ли често такива случаи?“, той вика „Случва се“. Викам си на акъла, да, естествено, ама в асансьора – какъв е шансът, ебаси?! Не посмях обаче да обсъждам подробности без присъствието на полицаите, та сконфузното мълчание продължи. Реших, че не му се говори за работа на човека и че трябваше да проявя съчувствие, та смених темата на политика. Той значително се отпусна и заобсъждахме защо пак няма да се сформира правителство.

Тъкмо когато лекарят ми обясняваше, че аман от тия правителства и че на това племе му е нужна по-твърда ръка, полицаите дойдоха. Опитах да им предложа по едно следобедно кафе, купил съм си нова еспресо машина, много е хубава, а и всички сме хора, но те казаха, че си имат и друга работа и че трябвало да им осигуря достъп по-бързо. Викам добре, да, аз нали за това съм още тук, да ви осигуря достъп до трупа. Бързо.

Викнах асансьора на първия етаж, отворих вратата и обясних, че, ето, това е труп. Лекарят опипа пулса и бързо се съгласи, че, да, това е труп, макар че поне миризмата вече можеше да ни беше спестила всичкото напрежение. Полицаите ме накараха да напиша протокол и да си дам контактите за разследването. Тъкмо подпирах кафеникавия лист на парапета и започвах да пиша, когато с бавни стъпки с тежките си челхи по стълбите заслиза комшията от горе. Викам си, ей сега я втасахме…

Той е иначе свестен човек, обаче аз го знам, че много обича да клюкари, и вярно, за два дни не целият вход, а целият блок знаеше, че в нашия асансьор е имало труп. Беше много неприятно, защото когато, както се разминавах с някого, все ме изглеждаха с поглед на нещо между подозрение и съчувствие. Ама това както и да е.

На третия ден домоуправителят обяви извънредно събрание на входа. На листа А4 на първия етаж пишеше, че извънреден смъртен случай налага жителите на входа да обсъдят ситуацията и „да изгладят разбирането си за нея“. Викам си, какво извънредно има, като разследването тепърва започваше и просто някаква жена си е отишла. Добре де, да, в асансьора, ама какво, хора умират, какво ще изглаждаме?!

Както и да е, следващата седмица наистина се състоя събрание на входа. Трябва да кажа, че откак съм се нанесъл, не ми се беше случвало и бях впечатлен от посещаемостта – трябва да имаше едни десетина човека, от които шест май бях срещал: комшийката от съседния апартамент, младата майка с двете деца от първия етаж, домоуправителят, една много шумна пенсионерка от шестия, съсухреният касиер и един мъж с два прастари пинчера, който много държеше да ги разхожда сутрин и вечер.

След известно изчакване на кворум домоуправителят съобщи, че, първо, това е вече достатъчно за кворум и второ, че събранието има само една точка в дневния ред, и тя гласи „Защо е имало труп в асансьора?“ Като очевидец и втори потърпевш възразих, че това не е коректна формулировка и че следва точката да не е за въпрос за обсъждане, а да е за информиране на останалите от моя страна какво се е случило. На което домоуправителят, касиерът и пенсионерката от шестия етаж възразиха, че, да, то е задължително да информирам всички какво се е случило според мен, но все пак е недопустимо хора да умират по асансьорите ни, както и че – според касиера – това не е било от 1995-а и че той отказвал да става отново.

Бях принуден да се съглася и събранието започна с краткото ми изложение какво се случи в онзи ден. Когато приключих, за известно време никой нищо не каза, а после един непознат за мен мъж настоя, че това сто процента е работа на циганите от първия етаж. Майката с двете деца възрази, че те може да са всякакви, но да убият човек не вярвала. Мъжът с пинчерите напомни, че си заслужава да обсъдим дали все пак някой е познавал жената. Никой от присъстващите не можеше да потвърди, така че беше неизбежно да приемем, че си имаме работа с анонимен труп.

Касиерът се намеси отново и надълго разказа за предния случай с труп в асансьора. Не че той го бил открил, но били мутренски години и той не искал да ги живее пак, пък и било неприятно хора да умират хем извън апартаментите си, хем във входа, и това в европейска страна. Пенсионерката от шестия етаж запита кога последно е правена профилактика на асансьора и дали не било възможно жената да я е треснал ток от някое от копчетата – обяснение, което, трябва да призная, ми се стори крайно достоверно. Домоуправителят и касиерът бяха категорични, че профилактика е правена достатъчно скоро и че асансьорът си е супер.

Както изключихме вероятността някой да познава покойницата, така изключихме и нуждата да си губим времето с хипотези какво е причинило смъртта ѝ и да се бъркаме в дейността на компетентните органи. Домоуправителят натърти, че в крайна сметка цел на събранието е „да изгладим разбирането си за ситуацията“, което според него означавало да се подготвим за бъдещи подобни случаи. Времената са тежки, вика, хора умират къде ли не и от какво ли не, утре може пак някой да се гътне я в асансьора, я на стълбите, я пред пощенските кутии, и какво сме щели да го правим тогава?

Настъпи тежко мълчание и то според мен значеше, че всички сме наясно със сериозността на проблема. Майката с двете деца първа наруши неприятната атмосфера и разумно обясни, че не можем да контролираме кога и от какво умират хората, но поне можем да решим какво да правим с труповете им. Някой (не го познавам) предложи да махнем „контролирания достъп“, за да може поне полицаите да влизат по-бързо, но беше веднага опроверган от няколко други, че това рязко ще смъкне цената на наемите и че те не са съгласни. „Освен това,“ додаде касиерът, „е страшна срамота така да оставяме трупове да се откриват точно в нашия вход.“

Последва нова порция дълбока тишина в израз на консенсус и размишление върху следващите стъпки. Пенсионерката от шестия етаж реши да бъде конструктивна и вика „Добре де, не можем ли просто да се съгласим – ей така, устно – че ако пак се случи някой да открие труп във входа, го скриваме в мазето?“ Първоначално никой не отговори, все едно всички осмисляхме какво означава предложението. Намеси се домоуправителят с напомняне, че и без това там коридорът на Петкови, Гергов и Станкушева не се използва от години, та можело да се задели за такава цел. Петкови, Гергов и Станкушева не присъстваха на събранието, а и в интерес на истината, никой не ги знаеше кои са, така че входът взе решение как да се процедира с труповете за в бъдеще.

Така че, господин полицай, това е най-подробната версия на случилото се, която мога да ви дам. Не знам как кучетата са се натъкнали точно на тази миризма точно там, но ако бяхме оправили изолацията на мазетата навреме, сигурно изобщо нямаше да водим този разговор. Ето, подписвам се, мога ли да си вървя? Имам наистина важна среща и не мога да обясня, че… какво, бил съм на разпит?

Заглавно изображение: Taurean Hill